Стив Берри - Гробницата на императора

През отворените прозорци долетя далечен изстрел. Последваха и други.

— Тази стрелба е предназначена за твоите съюзници — подхвърли Тан.

— Вит и Малоун?

Въпросът беше зададен с нормален тон, в който не личеше безпокойство.

— В Йечън им се размина, но със сигурност ще загинат тук, в непристъпните планини. Също като теб.

Касиопея изчака Малоун, който я прикри с няколко добре насочени изстрела. Той скоро се появи и двамата хукнаха през горичката, използвайки прикритието на други дървета. След тях се разнесе поредният залп, куршумите свирнаха над главите им. Но горичката скоро свърши, а пътеката се извиваше нагоре, съвсем гола. Вдясно от нея зееше бездънна, потънала в сянка пропаст, която започваше от самия ръб и правеше придвижването изключително опасно. Ослепителният диск на слънцето надничаше иззад назъбен връх, чиито склонове все още тъмнееха. На трийсетина метра под краката им се пенеше буен поток, вдигащ високи пръски. Изкачиха поредната стръмнина и поеха между заоблените морени.

После тя зърна моста, за който беше споменал Виктор. Въжетата му бяха опънати между дебели греди, забити в камъните от двете страни на пропастта. Неголеми купчини камъни, наредени един върху друг и споени единствено от хилави храсти. Преминаването по моста беше възможно по дъски, вързани с въже една за друга на разстояние около трийсет метра. В далечината се чуха откъслечни изстрели. Касиопея се обърна. Войниците не се виждаха.

Нови изстрели.

— Може би той отвлича вниманието им — подхвърли тя.

Малоун не реагира, но по лицето му личеше, че е настроен скептично. Пистолетът изчезна в един от джобовете му. Тя направи същото и стъпи на моста.

В далечината се разнесоха нови изстрели. Ни трепна и погледна към прозореца.

— Ще ти организираме държавно погребение — увери го Тан. — Нещо невиждано досега. Ти все пак си уважаван човек.

— А какво ще правиш след това?

— Ще поема контрола над правителството. Премиерът скоро ще си отиде от този свят. Нормално е постепенно да предаде властта на първия си заместник. И тогава ще започне нашето завръщане към славата.

— Което ще бъде подкрепено от неизчерпаемите петролни запаси?

— Ясно, Соколов те е запознал с някои неща — усмихна се Тан. — Това е добре, защото трябва да знаеш какво пропускаш. Да, така е. Ще сложим точка на проституирането пред руснаци, араби и африканци, ще престанем да се страхуваме от действията на Америка и да правим компромиси, за да могат нашите заводи да работят.

— Значи издирването на онази лампа в Белгия е било част от грандиозния план, изработен от теб и Пау?

— Бъди сигурен, че лампата наистина беше важна. Тя се превърна в отлична примамка за теб. Ти трябваше да умреш там.

— Вместо мен умряха четирима други.

— Самият ти твърдиш, че Пау ги е ликвидирал — сви рамене Тан.

— Но ти заповяда убийството на онзи пилот.

Тан не отговори.

— Нямаш представа за проблемите на Китай — продължи да го притиска Ни.

— Напротив, имам. Тази държава се нуждае от твърда ръка.

— Ти си луд! — поклати глава Ни.

Съдбата му, изглежда, беше решена. Продължаващата стрелба в планината сочеше, че Малоун и Вит също имаха сериозни проблеми.

Дъските под краката й вибрираха от водата, която се пенеше долу. Малоун беше преминал пръв с довода, че ако мостът издържи него, със сигурност ще издържи и нея. Допълнителната тежест укроти до известна степен страничното клатене, което опъваше нервите й. В момента висяха във въздуха, без никакво прикритие. Бавно и внимателно излизаха от сянката и се насочваха към ярката слънчева светлина. Издълбаната в насрещните скали петметрова фигура на Буда доказваше, че са на прав път.

— Този мост е виждал и по-добри времена — подхвърли тя на Малоун, който се беше обърнал да проследи напредъка й.

— Надявам се да издържи още малко — отвърна той.

Стиснала дебелите странични въжета като парапет, тя внимателно продължаваше напред. Преследвачите им не се виждаха. Но над грохота на падащата вода се появи нов звук. Плътен и басов, той бързо се приближаваше. По скалите на два километра от тях пробяга черна сянка, която изчезна за миг, а после се появи отново, вече възприела ясната форма на хеликоптер. Беше бойна, а не транспортна машина, въоръжена с картечници и ракети.

— Тоя не идва, за да ни помогне — обади се тя.

После нещата изведнъж й се изясниха. Войниците нарочно ги бяха изтласкали насам. Пилотът откри стрелба.