Стив Берри - Гробницата на императора

— Че съжалява за евтиния трик.

Очите му потъмняха от гняв.

— И че трябва да му се доверим — добави тя.

— Така ли?

— Според мен се опитва да ни помогне.

— Не знам какво се опитва тоя тип, Касиопея. Но знам, че руснаците искат да приберат Соколов или да го убият, за да не служи нито на китайците, нито на американците.

— Ако Стефани действително го държи на каишка, тя няма да позволи Соколов да бъде убит.

— Не я подценявай. Тя иска да запази живота му, но едва ли ще се съгласи той да работи за китайците.

— Стефани несъмнено е знаела, че съм била подложена на изтезания — поклати глава Касиопея. — След като Виктор работи за нея…

— Не е знаела — възрази Малоун. — Каза, че Виктор те е хванал, след като е влязъл в контакт с мен, но за изтезанията я осведомих аз.

Видя раздразнението в очите й. Той също се чувстваше зле. Тя му разказа за пакистанците, повикани от Тан, които ги чакаха високо в планината.

— Ще се наложи да рискувам — каза той, надигна се и се огледа. — Трябва да открием пътеката.

— Това не е проблем.

— Нека отгатна. Виктор вече ти го е обяснил, нали?

Тан влезе във вътрешния двор. От специалните отвори между плочите стърчаха вечнозелени растения, засадени още по времето на династията Мин. Гигантският портал, сякаш изграден за великани, зееше отворен. Двете му крила бяха покрити с древни гравюри, свидетелстващи за сурови приключения. Каменните плочи под краката му бяха на няколко столетия, върху повечето от тях бяха издълбани стихове, от които се беше родило и името на стоманената конструкция в средата на вътрешния двор — Хуан йонтин — или Павилионът, заобиколен от песни. Над изкуствения поток се издигаха няколко дървени мостчета.

Всяка от многоетажните сгради, които заобикаляха затвореното пространство, завършваше с извита стряха. Под нея блестяха къси подпорни греди, боядисани в яркочервено и покрити с дебел слой лак. Тук от векове живееха братята, спазващи строгата йерархия, определена от възрастта и статута им. Лишено от електричество в продължение на години, това място беше по-подходящо за птиците, отколкото за хората. Но „Ба“ бяха успели да го превърнат в светилище.

Хеликоптерът отлетя.

Тишината се нарушаваше единствено от неговите стъпки, тихото бълбукане на водата и металния звън на камбаните.

Двама от братството го очакваха в подножието на стълбите, които водеха към терасата. Бяха облечени с вълнени роби, препасани с червени пояси. Косите им бяха късо подстригани отпред, но сплетени на плитка отзад. Маслиненочерните им очи сякаш не мигаха. Той се насочи право към покритата веранда, която се крепеше на множество червени пилони, украсени със сребро и злато. Той изкачи три четвърти от стъпалата и спря в подножието на третата тераса. Братята отвориха крилата на масивната двойна врата, от двете страни на която стърчаха големи слонски бивни. Под рамката й се появи Пау Уън.

Най-сетне се изправиха лице в лице. След толкова много години. Пау започна да слиза по стъпалата. Тан го изчака да се приближи и се поклони.

— Всичко мина според плана ти.

— А ти се справи много добре. Краят вече се вижда.

Душата му се изпълни с гордост. В ръцете му се появи ръчният часовник, който беше намерил в императорската библиотека.

— Реших, че ще си доволен да го получиш обратно.

Пау прие подаръка с лек поклон.

— Благодаря.

— Къде е Ни Юн?

— Тук. Чака те.

— В такъв случай да приключваме. Китай се нуждае от ново начало.

— Каква тишина! — възкликна Малоун.

Изкачването им до този момент беше преминало без инциденти.

От всички страни ги ограждаха назъбени и заснежени върхове. Беше чел някъде, че тук е родината на черните вълци, сините макове, дивите кози и снежните леопарди. Там, където се събират самодивите , пишеше другаде. Подобни места бяха вдъхновили Джеймс Хилтън за написването на „Шангри-Ла“.

От Виктор или пакистанците все още нямаше следа. Чуваха единствено скърцането на камъчетата под обувките си. В далечината се виждаха стръмни хълмове, обрасли с червеникави храсти. По склоновете им белееха стада добитък и номадски палатки с опънати от вятъра жълти флагове. В една от близките клисури Малоун зърна скелет на магаре, което очевидно се бе подхлъзнало на каменистата пътека. После с крайчеца на окото си той долови някакво движение горе, доста високо над тях. Продължи да крачи напред, сякаш нищо не се беше случило.