Стив Берри - Гробницата на императора

Беше видяла как Виктор грабва лопатата, опряна до вратата на близкото магазинче и с всичка сила я стоварва в гърба на оттеглящия се Малоун. Вторият удар го повали на земята. В момента беше яхнал Малоун, готов да заблъска главата му в паважа.

— Пусни го! — заповяда тя и заби поглед в пламтящите от гняв очи на Виктор.

Той дишаше на пресекулки.

— Пусни го! — повтори по-тихо тя.

— Предупредих те, че следващият път ще бъде по-различно! — изсъска Виктор, разхлаби хватката си и се изправи.

Неколцината зяпачи бавно се разпръснаха. Край на боя. Полиция не се виждаше никъде. Тук може би изобщо няма полиция, помисли си тя. Виктор вдигна раницата си и протегна ръка за въжето. Малоун продължаваше да лежи и опипваше гърба си.

— Тан заповяда да ви нападнат — подхвърли Виктор. — Пакистанските войници ще ви чакат на границата. Тя минава високо горе, малко под манастира.

— Вероятно си даваш сметка, че те ще нападнат и теб — подхвърли Касиопея.

— Разбира се — кимна той. — Затова реших да тръгна пръв. Предпочитам да не ме следвате, но вие няма да ме послушате, нали?

— Ще ти трябва помощ.

— Малоун е прав. Твърде често рискувах живота ти.

— Но и го спасяваше.

— Това вече няма да стане.

— Кое? Да рискуваш живота ми или да го спасяваш?

— Нито едното, нито другото. Но тъй като знам, че няма да останете тук, нека ви кажа накъде да тръгнете. Пътеката започва западно от града и води към един висящ мост високо в планината. След него има скални скулптури, които сочат пътя към Залата. Изчакайте един час, за да мога да направя нещо. Може би ще успея да отклоня вниманието на пакистанците. — Ръката му махна по посока на Малоун. — Той и бездруго няма да се оправи по-рано.

След тези думи Виктор се обърна, но тя сграбчи ръката му.

— Какво си намислил?

— Какво те интересува?

— Нима не трябва да ме интересува?

Той кимна към Малоун.

— Защо не ми каза, че работиш за Стефани още в Белгия? — попита тя.

— Това не е в мой стил.

— А изтезанията в твой стил ли са?

— Не си мисли, че ми е доставило удоволствие. Просто нямаше друг начин.

Тя забеляза болката, която се изписа в очите му, и тихо попита:

— Имаш ли чувство за лоялност към някого?

— Само към себе си.

Но тя не се остави да бъде заблудена.

— У теб има много повече, отколкото показваш.

— Аз съм като него — отвърна Виктор и отново посочи Малоун.

Най-сетне й просветна.

— Ти искаше този сблъсък, нали?

— Трябваше да ви забавя по някакъв начин. Кажи му, че съжалявам за тъпия номер, но друг начин нямаше.

— Ще убиеш ли Карл Тан? — попита Касиопея.

— Много хора ще бъдат доволни, ако го направя. Съвсем наскоро имах възможност да го застрелям.

— А защо не го направи?

— Още е рано. Искам да разбера какво има горе в онези планини. Ни вече е там и аз трябва да го измъкна.

— А какво ще правиш със Соколов?

Виктор не отговори.

— Ще го убиеш ли?

Мълчание.

— Кажи ми! — настоя тя.

— Просто трябва да ми се довериш.

— Но аз ти вярвам!

— Тогава всичко е наред.

След тези думи Виктор се обърна и се отдалечи.

Ни хареса затвора си. Спалнята беше величествена. Таванът се крепеше на мраморни колони с гравирани дракони. Фреските по стените изобразяваха пътуване на императора. Насреща се виждаше как той напуска двореца, а свитата му се точи по стръмна пътека нагоре в планината, заемаща другите две стени. На четвъртата бяха изрисувани няколко постройки, кацнали на почти отвесен склон, боядисани в червено, сиво и кафяво.

Изображенията отговаряха съвсем точно на онова, което Ни беше видял от хеликоптера — гола долина, над която бяха надвиснали страховити ледници.

Двамата със Соколов бяха докарани тук директно от Йечън. Отношението към тях беше добро. На площадката за кацане в покрайнините на града ги посрещнаха двама младежи с вълнени роби и стегнати на кок тъмни коси. Червени пояси ги пристягаха в кръста.

В ъгъла гореше голяма маслена лампа от ръчно изчукана мед. Във въздуха се разнасяше приятната миризма на ароматични пръчици. През отворените прозорци нахлуваше хладен въздух, който смекчаваше хипнотичното въздействие на пламъка. Отвън долиташе протяжният рев на якове. В един момент Ни си даде сметка, че не може да избяга през отворените прозорци, тъй като те гледаха към вътрешен двор, ограден от високи стени.

Соколов седеше на един от многобройните лакирани столове с изящна резба. Скъпи килими покриваха мраморния под. По всичко личеше, че „Ба“ обичат комфорта.