Стив Берри - Гробницата на императора

— Побързай! — подвикна й той.

Касиопея избягна два удара на противника си, прескочи пушката му, която лежеше на пода, и се стрелна напред. Юмрукът й обаче само докосна гръкляна. Бясна от пропуска, тя се завъртя със светкавичен отскок и кракът й се стовари в гърдите на мъжа. Втори ритник го прикова в стената, а последвалият чифт саблени удари в гърлото го накара да се свлече на пода.

— Отне ти доста време — отбеляза Малоун.

— Вместо да гледаш, можеше да ми помогнеш — задъхано отвърна тя.

— Само ако се беше наложило.

Тя измъкна пистолета на войника от кобура и се наведе да вдигне автомата. Началникът не представляваше заплаха, тъй като бе заключен в килията. Отвътре долитаха тропане и приглушени викове на китайски.

— Имаше още двама с автомати — подхвърли Касиопея. — Плюс двамата шофьори.

Малоун кимна, също успял да пресметне личния състав на врага.

— Предлагам да се придвижваме много внимателно.

Той надникна през близкия прозорец и забеляза рейндж ровъра на петдесетина метра от тях. Микробусът беше изчезнал. Което го разтревожи.

— Да се надяваме, че ключовете са на таблото.

Пристъпиха към вратата и внимателно я открехнаха.

Все още беше дълбока нощ и летището тънеше в тишина.

— Може би щяха да ни убият тук, а може би щяха да ни закарат на друго място със същата цел — каза той. — Но и в двата случая микробусът щеше да им потрябва.

Веднага усети, че и тя си беше помислила същото.

— Няма смисъл да се бавим повече тук.

Касиопея излезе първа с готов за стрелба автомат. Той я последва. Петдесетина метра ги деляха от рейндж ровъра. Очите му пронизаха мрака. Прожекторите на покрива осветяваха само част от пътя. Стигнаха до средата, когато тишината беше разкъсана от рев на автомобилен мотор. Микробусът изскочи иззад близкия хангар и с пълна скорост се понесе към тях. От страничното стъкло се показа ръка с пистолет.

Без да се колебае нито секунда, Касиопея включи на автоматична стрелба и засипа челното стъкло с куршуми. Ръката с пистолета изчезна, микробусът се люшна надясно, вдигна се на две колела и се заби в стената на хангара.

Затичаха с всички сили към рейндж ровъра. Малоун скочи зад кормилото и видя, че ключовете висят на таблото.

— Най-после нещо да бъде както трябва — въздъхна с облекчение той.

Стъпи на газта и колата бързо напусна осветеното пространство на плаца.

— Има още нещо — подхвърли Касиопея. — Как ще стигнем до там? Едва ли можем да питаме за пътя.

— Няма проблем — отвърна Малоун и измъкна някакъв пакет от задния си джоб. — Задържах картата, която Ни използваше в самолета. Просто за всеки случай.

Батан

7:00 ч.

Изправен пред прозореца, Тан вдигна ръка, за да предпази очите си от слънчевите лъчи, надничащи иззад върховете на изток. В другата си ръка държеше чаша сладък черен чай, ароматизиран с кардамон. Струваше му се, че всеки момент ще прозвучи романтичният зов на раковина и ехото му ще се върне от скалите. Преди години в манастира се будеха от такъв рог, който един от братята надуваше на разсъмване.

Той погледна надолу към улицата. Батан бавно оживяваше. Редките минувачи постепенно се превръщаха в неспирен поток. Повечето бяха облечени с дълги до глезените вълнени наметала, препасани с червени колани, а на главите си носеха шапки, които ги предпазваха от вятъра, блъскащ в дървените стени. През тази част от годината времето беше непостоянно. Въпреки голямата надморска височина пролетният въздух беше изненадващо топъл, нагряван от ултравиолетовите лъчи на слънцето, които свободно проникваха през тънкия атмосферен слой.

Виктор закусваше на долния етаж. Преди два часа му бяха съобщили по сателитния телефон, че Ни и Соколов са арестувани и вече са отпътували от Йечън. Той беше изпратил хеликоптера да ги прибере и после да се върне за него най-късно до седем и половина. С нескрито удовлетворение бе приел и новината за арестуването на Малоун и Вит, които по това време най-вероятно вече бяха мъртви. Парченцата от пъзела най-сетне се подреждаха.

Той вдъхна с наслада топлия въздух, наситен с миризмата на запалени кандила. Зад прозореца прозвуча кристалният камбанен звън. Вратата се отвори.

— За мен е време да тръгвам — обърна се Тан към Виктор. — Хеликоптерът ще се върне всеки момент.

На леглото лежеше екипировката, която Виктор беше донесъл по-рано. Навито на руло въже, раница, фенерче, нож и дебело яке.

— Изкачването до залата ще продължи час и нещо — добави Тан. — Пътеката започва западно от града и се извива нагоре. Самата зала се намира зад хребета, веднага след един висящ мост. В скалите над него е издълбана статуя на Буда, така че лесно ще се ориентираш.