Стив Берри - Гробницата на императора

Касиопея усети миризмата на нагорещения асфалт. Грохотът в ушите й беше оглушителен. Видя как Ни и полицаят се проснаха по очи. Същото направи и шофьорът на рейндж ровъра, който обаче измъкна пистолета си още преди да е паднал. Тя светкавично извади своето оръжие, прицели се и стреля. Куршумът попадна в отворената врата на колата, която онзи мъж използваше за прикритие.

За нещастие самата тя се намираше на абсолютно незащитено място.

Ни чу изстрела и извърна глава. Моментално си даде сметка, че двамата с Касиопея са абсолютно уязвими и няма как да се скрият от ответната стрелба, която щеше да прозвучи всеки момент. Освен ако… Той измъкна пистолета от кобура си и тикна дулото във врата на Лян, притискайки го към земята.

Самолетът направи пълен кръг. Витлата сочеха в обратна посока, а опашката се завъртя наляво.

— Кажи на твоя човек да свали оръжието! — изкрещя Ни и притисна още по-силно дулото във врата на полицая.

Шофьорът насочи пистолета, но явно не знаеше какво да прави. Положението излизаше от контрол. Представителите на властта в това затънтено място едва ли имаха голям опит при подобни ситуации. Лян извика нещо.

— По-силно! — изръмжа Ни.

Последва нова команда.

Касиопея лежеше по корем на асфалта, насочила пистолет към рейндж ровъра. Той успя да улови погледа й и поклати глава. Тя, изглежда, разбра, че прави усилия да излязат от ситуацията.

— Кажи му да хвърли оръжието!

Лян се подчини. Шофьорът очевидно нямаше особено желание за престрелка, защото бързо се изправи с вдигнати ръце.

Малоун завърши маневрата и носът на самолета отново се насочи към двата автомобила. Със задоволство установи, че единият от полицаите лежи на земята, а Ни е притиснал пистолета си в тила му. Другият беше вдигнал ръце, а Касиопея се изправяше. Номерът май беше минал. Но в душата му трепна тревога. Микробусът. В него би трябвало да има поне шофьор, но реакция към разгръщащата се драма липсваше.

Задните врати на микробуса рязко се отвориха.

На асфалта изскочиха четирима въоръжени мъже, които приклекнаха и насочиха автоматите си. Двама към самолета, по един към Ни и Касиопея.

— Това е проблем — промърмори Малоун.

Беше рискувал, с надеждата да объркат и надхитрят местните органи на реда, но очевидно ги беше подценил. Витлата все още се въртяха, но би било глупаво да продължи маневрата. Онези с автоматите несъмнено щяха да го засипят с куршуми.

Ни продължаваше да притиска дулото в тила на полицейския началник, но погледът му следеше подкреплението, което зае позиция за стрелба.

— Пусни ме да стана! — заповяда Лян, бързо усетил промяната в ситуацията.

Ни отказа да отмести оръжието.

— Не можеш да спечелиш! — добави полицаят.

Това беше вярно. Ни не знаеше докъде се простират заповедите на Тан, но добре помнеше какво се беше случило в гробницата и след това. Отмести пистолета си и бавно се изправи.

Двигателите на самолета утихнаха. Явно и Малоун беше осъзнал безнадеждността на ситуацията. Бяха загубили.

Тан скочи на тревата. Хеликоптерът беше кацнал на някаква ливада в околностите на град Батан. Отлично знаеше къде се намира — в долина, заобиколена от непристъпни върхове, вековни ледници, гори и буйни реки, чиито води се спускаха почти отвесно надолу. Като младеж често беше идвал тук, за да попълни запасите на братството от ориз, месо, зеле, картофи и подправки.

Зората не беше далеч, но на тази височина дневната светлина идваше бавно. Тан напълни гърдите си с кристалночистия въздух и усети как се завръща силата, която някога беше черпил от тази усамотена земя на контрастите. Непрогледни нощи, ослепително ярки дни. Опасно разреден въздух, горещо слънце, плътни сенки, пронизващи земята като черен лед.

Батан спеше на стотина метра по-нататък. Три хиляди жители, никакви промени. Бели къщички с червеникави покриви. Пазарен град, гъмжащ от поклонници, овце, якове и търговци. Един от многото, пръснати по зеления килим между сивите върхове като зарове по игрална маса. Тук властваше предимно културата на Запада. Един затворен свят, особено подходящ за седалище на тайно братство като „Ба“.

Тан тръгна напред по отъпканата трева. Виктор вървеше до него.

Хеликоптерът се издигна в бързо порозовяващия въздух. Грохотът на моторите му се стопи и над моравата се възцари дълбока тишина. Йечън се намираше на трийсет минути полет в северна посока.

Тан все още беше облечен с мръсните си дрехи. По време на полета се бе насилил да хапне нещо от неприкосновените запаси на борда. Искаше да бъде готов за онова, което предстоеше. И което беше очаквал цели две десетилетия.