Стив Берри - Гробницата на императора

— Кой държи момчето ми? — попита Соколов.

— Лоши хора — въздъхна Ни. — Евнуси. Доскоро бях убеден, че те отдавна не съществуват. Ако само преди четири дни някой ми беше казал обратното, щях да отвърна, че е невъзможно. Но сега вече знам, че не е така.

— Какво знаем за Залата за съхранение на хармонията? — попита Касиопея.

— Според моята информация, тя е закрита за посещения — отвърна Ни. — Нещо обичайно, защото в Китай има хиляди такива места. Този район е спорен от много години. Ние го контролираме, но Индия и Пакистан продължават да имат претенции към него. Ето защо и не влагаме много средства за защитата му, особено за регионите, южно от планините.

Двигателите намалиха оборотите си и самолетът започна да губи височина. Зад илюминаторите цареше непрогледен мрак.

— А какво ще кажете за премиера? — попита Малоун.

Ни седеше изправен и гледаше право пред себе си. Изглеждаше дълбоко замислен. Самолетът продължаваше да се снижава.

— Преди няколко часа е кацнал в Кашгар — промълви най-сетне той.

— Какво има? — подхвърли Малоун, доловил скептицизма в гласа му.

— Мразя да ме лъжат — въздъхна Ни. — Но премиерът и Пау Уън ме излъгаха. Страхувам се, че и двамата ме използваха…

— В това няма нищо лошо, след като вече го знаете — успокоително рече Малоун.

— И все пак не ми харесва.

Малоун замълча за момент, след което се почувства длъжен да подхвърли:

— Вероятно разбирате, че Тан може би знае накъде пътуваме в момента. Няма причини да не го знае. — Той посочи Соколов. — Защото със сигурност го иска обратно.

При тези думи руснакът неволно потръпна.

— В район като този едва ли има много летища — добави Малоун. — А Тан със сигурност го е проверил.

— Какво имате предвид? — погледна го Ни.

— Мисля си, че можем да прибегнем до един малък трик.

Малоун насочи поглед към Йечън, който бавно изплува под тях. Градът беше разположен в южния край на пустинята Такламакан, в подножието на висока планина. Според Ни жителите му бяха около двайсет хиляди души. Преди векове от тук тръгвали керваните за Индия, но днес населението се занимаваше предимно с търговия на дребно. През 70-те години край него било построено малко летище за улеснение на комуникациите.

— Намира се на няколко километра извън града — отбеляза Малоун.

Градът под тях беше тъмен. Осветен беше единствено асфалтираният път, който пресичаше равния терен и свършваше пред малка кула, два големи хангара и писта, маркирана от сигнални лампи.

Какво ли ги чакаше долу? Отговор на този въпрос дадоха светлините на два автомобила, които се носеха с пълна скорост към летището. В този късен час?

— По всичко личи, че са ни устроили тържествено посрещане — промърмори той.

— Виждам — кимна Касиопея, надвесена над илюминатора до себе си. — Карат като луди.

— Министър Тан е предвидим — обади се Ни.

Соколов запази мълчание, но лицето му беше загрижено.

— Не се безпокой — подхвърли му Малоун. — Всички знаем какво трябва да направим.

Кацането премина гладко и самолетът зарулира към кулата. Асфалтовото покритие тънеше в мрак, но зоната около кулата и двата хангара беше ярко осветена от прожекторите, окачени на високи пилони. Самолетът плавно спря. Двигателите продължаваха да работят. Касиопея отвори задната врата и скочи на земята. Ни я последва.

Изминаха около петдесетина метра, очаквайки двата автомобила всеки момент да заковат пред тях. Единият беше рейндж ровър, а другият — микробус в светъл цвят. И двата бяха обозначени като полицейски. Ни беше виждал хиляди подобни коли навсякъде из Китай, но никога досега не беше ставал мишена на някоя от тях.

Той си пое дълбоко въздух в опит да се успокои. Едва сега разбра как са се чувствали обектите на неговите разследвания. Нащрек, несигурни какво предстои да се случи, опитващи се да разберат какво знае другата страна. И бързо стигна до заключението, че е по-добре да бъдеш извън клетката, а не в нея.

Двете коли заковаха пред тях с остро скърцане на спирачките. От рейндж ровъра изскочи нисък и широкоплещест мъж с тибетски черти. Беше облечен в официална зелена униформа и усилено дърпаше от цигарата между устните си. Шофьорът остана на мястото си. От микробуса не слезе никой.

Малоун беше обяснил какво има предвид и Ни го беше приел, вероятно защото нямаха кой знае какъв избор.

— Министър Ни, аз съм Лян от окръжната полиция — представи се мъжът. — Имаме заповед да задържим вас и всички останали на борда на самолета.