Стив Берри - Гробницата на императора

На няколко крачки от него висеше голям бронзов гонг, който скоро щеше да обяви настъпването на новия ден. Зад него се виждаше малък, полуразрушен хотел с открехнати врати и лъснати от мръсотия стени. И той не беше претърпял почти никакви промени. Кучето продължаваше да лае.

— Иди да събудиш собственика — заповяда на Виктор той.

Беше наясно, че изкачването на планината без слънце в небето е безумна идея. Пътеките бяха тесни и стръмни, с постоянна опасност от падащи камъни. С настъпването на деня мъглата бавно се вдигаше и разкриваше гледката към непристъпните върхове.

Още малко.

Страхът постепенно напусна душата на Ни. Тан беше получил чудесна възможност да го ликвидира в гробницата на Цин Шъхуан, за съществуването на която подозираха малцина, но това едва ли можеше да се случи тук, в присъствието на толкова много свидетели. Дори първият вицепремиер не би могъл да запази в тайна един толкова брутален акт. По всяка вероятност щяха да ги закарат на някое по-усамотено място, а грохотът на приближаващия се хеликоптер потвърждаваше това.

Соколов също реагира на звука.

— Отиваме при сина ти — каза Ни.

— Откъде знаеш?

— Тан се нуждае от нас живи. От мен само за малко, но ти ще му трябваш още дълго време. По тази причина ще те събере със сина ти, поне за фасада.

— Не се ли страхуваш?

— Страхувам се единствено от провал.

Соколов го погледна с разбиране.

— А какво ще стане с Малоун и Вит?

— За съжаление тяхното положение е далеч по-сериозно.

Малоун слушаше постепенно затихващото свистене на роторите. Хеликоптерът беше кацнал само за няколко минути, най-вероятно за да прибере Ни Юн и Соколов.

— Сега е наш ред — подхвърли Касиопея.

Продължаваха да седят на пода.

— Но няма да ни превозват никъде — добави тя.

— Може би ще ни превозят, но ще се приземим по малко по-друг начин — промърмори Малоун.

Бяха чужденци, нелегално проникнали в страната, и вероятно шпиони, които никой нямаше да потърси. Това беше част от длъжностната характеристика на предишната му работа. И тя го знаеше, нямаше нужда да й го казва. Бяха длъжни да рискуват при първата възможност и щяха да го направят. Защото нямаше какво да губят, в буквалния смисъл на думата.

Тихо стържене оповести отключването на металната врата. Касиопея понечи да стане, но той сложи ръка на коляното й и поклати глава. Тя остана на пода.

Вратата се отвори и на прага се появи полицейският началник, когото вече познаваха. В ръката си държеше пистолет, изражението му беше мрачно.

— Тежка нощ, а? — подхвърли Малоун.

Не знаеше дали влезлият разбра. Тук не беше Пекин или Източен Китай, където много хора знаеха английски. Тук бяха в средата на нищото. Мъжът им направи знак да станат и да излязат. В коридора чакаха още двама, въоръжени с автомати. Малоун ги огледа. И двамата бяха млади, уплашени и несигурни. Колко пъти бяха попадали в подобна ситуация? Не много, разбира се.

Началникът отново махна с ръка. Малоун забеляза, че металната врата се отваря навън и няма резе, а само дръжка и ключалка, която действаше от външната страна.

— Според мен тези хора не говорят английски — подхвърли на Касиопея той.

В очите на началника се появи нетърпение, но личеше, че не разбира какво си говорят. Малоун се усмихна и му подхвърли със същия тон:

— Вониш като свиня, приятел.

Началникът не реагира на обидата. Ръката му с пистолета отново ги подкани да побързат.

— Тоя със сигурност не знае нито дума — обърна се към Касиопея Малоун и направи лек поклон: — Първо дамите. Бъди готова да действаш незабавно.

Тя прекрачи прага. Началникът изостана една крачка назад, за да направи място на Малоун да излезе. Така можеше да реагира на всичко, което предприемеха, и то от безопасна дистанция. С изключение на едно.

Малоун вървеше след Касиопея. Тялото му се изви светкавично и десният му крак силно ритна вратата, която се затръшна пред носа на началника, заключвайки го в килията. Почти в същия миг той удари с лакът по-близкия войник и той отхвръкна назад. Касиопея подскочи и нанесе силен ритник в гърдите на другия. И двамата не успяха да реагират. Малоун се стрелна напред и заби юмрук в лицето на своя човек. Той се опита да се защити, но без да изпуска пушката. Лоша идея, но Малоун не му даде време за размисъл. След още три бързи крошета с дясната ръка войникът рухна. Котън грабна пушката и издърпа пистолета от кобура на кръста му. Обърна се и видя, че Касиопея има известни проблеми.