Стив Берри - Гробницата на императора

Вратата се отвори и на прага се изправи Пау Уън.

— Казаха ми, че сте напуснали Китай — изненадано го погледна Ни.

Пау беше облечен в златиста роба. Интересен избор, помисли си Ни. Този цвят символизираше короната. Зад него стояха двама по-млади мъже, въоръжени с арбалети.

— Министър Тан пътува насам — съобщи Пау.

— За мен ли? — вдигна глава Соколов.

— Вашето революционно откритие е жизненоважно за плановете му — кимна Пау.

— Откъде знаете за моето откритие?

— От Карл Тан, който е член на „Ба“.

Руснакът си спомни телефонния разговор между Пау и Тан, когато двамата се бяха спречкали.

— Добре лъжете — поклати глава той.

Пау прие обидата абсолютно спокойно.

— Аз съм член на братството почти през целия си съзнателен живот — каза той. — На двайсет и осем годишна възраст се подложих на операция, а на четирийсет се издигнах до Хегемон. Не се съмнявайте, че обичам Китай. Културата му, историческото наследство. Направил съм много за неговото съхранение.

— Вие сте евнух, следователно и измамник като всички преди вас.

— Но мнозина от нас са извършили велики дела и с чест са изпълнявали дълга си. Историята показва, че те са много повече от другите.

— Въпросът е от кои сте вие? — попита Ни.

— Аз не съм чудовище — отвърна Пау. — Доброволно се върнах у дома.

Ни не се впечатли.

— А защо? — попита той.

— Да видя кой ще застане начело на Китай.

— Това вече изглежда решено.

— Цинизмът ви не е убедителен. Опитах се да ви предупредя за това още в Белгия.

— Къде е синът ми? — попита Соколов. — Нали казахте, че е тук?

Пау направи знак и двамата мъже зад гърба му се разделиха. Между тях се появи трети, който водеше за ръка малко момче, най-много на четири-пет години. То имаше косата и чертите на Соколов. Зърнало баща си, момчето се втурна напред. Соколов го прегърна и му каза нещо на руски. И двамата плачеха.

— Както виждате, момчето е добре — подхвърли Пау. — Беше тук през цялото време и за него се грижеха както трябва.

Соколов не го чу, зает да обсипва детето с целувки. Ни, който нямаше семейство, само можеше да предполага каква агония беше преживял този човек.

— Положих огромни усилия да примамя всички ви тук — обяви Пау.

Ни си даде сметка, че вероятно наистина е така.

— И защо бе всичко? — попита той.

— За съдбата на Китай, както се е случвало много пъти през вековете. Нашата култура е много специална и именно тя ни различава от останалите. Никой император не е управлявал единствено заради наследственото си право. Той е имал отговорността да дава морален пример както на правителството, така и на народа. В случай че е бил корумпиран или некомпетентен, следвали неизбежните бунтове. Всеки селянин, събрал достатъчно армия, имал правото да основе нова династия. Това се е случвало много пъти. Но ако при неговото управление народът живеел добре, той бил удостояван с „небесен мандат“. Наследниците му от мъжки пол имали право да го наследят, но и те можели да бъдат свалени, ако се окажели негодни да управляват. Небесният мандат е привилегия, но тя трябва да се спечели.

— Както го е спечелила комунистическата партия?

— Едва ли. Тя по-скоро го е създала. Но илюзията е прекалено груба. Комунистите са забравили както легалистичните си корени, така и конфуцианския морал. Народът отдавна ги е осъдил за неспособността им да управляват.

— А сега вие събирате армия, за да ги свалите, така ли?

— Не аз, министре.

През отворените прозорци долетя грохотът на приближаващ се хеликоптер.

— Това е Тан — вдигна глава Пау. — Най-сетне пристига.

Малоун се беше опрял на гумата на рейндж ровъра и разтриваше гърба си. Спомняше си съвсем ясно какво се беше случило миналата година в Централна Азия при първия му сблъсък с Виктор, а също така и думите на Стефани: Виктор, ако някога ти писне да работиш на свободна практика и търсиш работа, обади ми се.

И той явно го беше направил.

Малоун беше сърдит на Стефани, че не му беше казала нищо, но беше доволен от факта, че Иван не подозираше за двойната игра на тоя тип. Заслужи си боя, мръсникът.

Улицата се беше върнала към нормалния живот.

— Боли — промърмори с гримаса той. — Колко време мина, откакто той си тръгна?

— Почти час — коленичи до него Касиопея.

Съзнанието му бавно се проясни. Ако не беше болката в гърба, всичко щеше да е наред.

— Той каза да изчакаме един час, преди да го последваме.

— Нещо друго да е казал? — мрачно я изгледа Малоун.