Майк Лосон - Рискове на играта

— И ти реши да го изнудваш — обади се Демарко.

— Не, не беше така. Може би щях да реша да оставя нещата — искам да кажа, мислех, че Боб постъпи като страхливец, — но просто не бях решила. Не забравяй, че бях само на двайсет и две години. Ако Боб просто ми беше обяснил, че се е паникьосал и че няма да е добре за кариерата му хората да разберат какво се е случило, сигурно щях да се съглася. Обаче той ме заплаши. Заяви, че ако оспоря историята му, всички ще ме помислят за тъпата объркана секретарка, която толкова се е уплашила, че не е запомнила правилно, и че никой няма да приеме думите ми на сериозно. А после най-вероятно щели да ме уволнят.

Е, не обичам да ме заплашват, затова адски се вбесих, задето той ме заплаши. И му заявих, че може да ми целуне големия задник. Казах му, че напускам и вече не работя за него. А после май го изнудих. Предупредих го, че ако прокуратурата не продължи да ми плаща, докато си намеря друга работа, ще разкажа на вестниците какво се е случило всъщност. Разбира се, Боб веднага отстъпи — точно както правят грубияните, когато ги фраснеш в носа.

— И така ти стана председател на Дружеството за опазване на кактусите сагуаро.

— Да. Боб ми обясни, че прокуратурата не може да ми плаща, ако напусна, и че той самият няма достатъчно пари, за да ми плаща. Реших, че сигурно казва истината, защото всъщност съпругата му беше богаташката. Той обаче обеща, че ще се постарае да убеди фондация „Еванс“ да ми плаща за някаква благотворителна дейност. Сигурно е можел да го уреди и без жена му да разбере, защото заплатата ми беше много малка, така че следващия месец получих по пощата чек за сума точно колкото заплатата ми.

— И чековете продължиха да пристигат през следващите осемнайсет години? — попита Демарко.

Мелинда допи бирата си и смачка кутийката с дебелите си ръце.

— Да, а не го очаквах. Мислех, че в даден момент Боб или някой друг ще ми се обади и ще ми каже, че съм имала предостатъчно време да си намеря работа, обаче така и никой не ме потърси. Явно Боб се страхува от последиците, ако престане да ми плаща. Пък и фондация „Синклер Еванс“ раздава милиони всяка година. Кой ще забележи нищожната сума, която Боб плаща на мен?

Е, един тип на име Нийл забеляза, помисли си Демарко.

— Това се случи, Джо. Това е историята. Какво ще стане с мен сега?

Мери Пат Махоуни топна пръсти в светената вода и се прекръсти. Махоуни бе казал на Демарко, че след ареста на дъщеря им тя посещава ранната сутрешна молитва, затова той я чакаше до входа на църквата. Тя го забеляза и му се усмихна леко. Изглеждаше изморена.

— Какво търсиш тук, Джо? И то толкова рано. — Тя знаеше, че Демарко нито ходи на църква, нито става рано.

— Съпругът ти поиска да те уведомя какво научих за конгресмен Феърчайлд, Мери Пат.

— Да се поразходим — предложи тя, хвана го под ръка и двамата заедно излязоха от църквата.

Демарко набързо й разказа какво бе научил в Тусон.

— Добре, Джо. Допускам, че Джон скоро ще говори с Феърчайлд.

— Той не, но аз ще го направя, Мери Пат.

Тя поклати глава.

— Сигурно ти е омръзнало да вършиш мръсната работа на Джо.

— Такава ми е службата.

— Не съм съвсем сигурна, но в момента ме интересува само Моли. Откри ли още нещо, което може да й помогне за процеса?

— Не, но ти чу какво каза Кейн при последната ни среща. Все още смята, че може да я оправдаят.

Демарко го каза само за да помогне на Мери Пат да се почувства по-добре. Не можеше да признае пред нея, че ако планът на Махоуни успее, изобщо няма да има процес. Освен това му направи впечатление, че Мери Пат попита: Откри ли нещо, което може да помогне на Моли за процеса! , а не: Откри ли хората, които натопиха дъщеря ми! Зачуди се дали Мери Пат знае — или поне сериозно подозира, — че дъщеря й е извършила престъпление, за да изплати дълговете си от комар.

Повървяха още малко. Тя изглеждаше толкова дребничка до едрото тяло на Демарко.

— Просто не мога да повярвам, Джо. Дъщеря ми комарджийка! Сигурно е и алкохоличка като баща си. Цяла седмица си блъскам главата как да постъпя.

— Какво би могла да направиш, Мери Пат? Тя е зрял човек.

— Не! — възрази Мери Пат с блеснали очи. — Тя ми е дете! Ще направя нещо. Ще й помогна да преодолее това изпитание. Реших да продам къщата в Бостън, за да върна парите, които дължи.

— Според мен не бива да го правиш, Мери Пат.

Демарко се опитваше да измисли достоверна лъжа, с която да й обясни защо не бива да продава къщата, но преди да успее, тя каза: