Майк Лосон - Рискове на играта

Демарко печално поклати глава.

— Мелинда, аз съм адвокат и знам за какво говоря. Не само дължиш една камара пари за данъци за години назад, а си извършила и углавно престъпление. — Демарко нямаше представа дали това е вярно. За данъчните закони знаеше само каквото научаваше от програмата „Турбо Такс“, която използваше.

Мелинда постоя, забола поглед в скута си.

— По дяволите! — изпъшка тя и погледна Демарко в очите. — Добре. Какво искаш? Не си дошъл тук чак от Вашингтон, за да пипнеш дребна риба като мен за неплатени данъци.

— Искам да знам защо през последните осемнайсет години Боб Феърчайлд всеки месец ти е пращал чек.

— Значи всъщност ти трябва Големия Боб?

— Аха — призна Демарко.

— Е, ако трябва да избирам между себе си и Боб… — Жената стана от стола си и попита: — Искаш ли бира, Джо? Ще ми трябва бира, за да говоря за това.

— С удоволствие — отговори Демарко.

— Трябваше да натоварим някакви неща в колата на Боб — поде Мелинда, — документи за някакъв процес, два големи кашона, и ми наредиха да съм подръка и да му помогна с носенето. Когато приключихме и стана време да тръгва, навън вече се беше стъмнило.

Боб паркира колата си в уличката зад сградата и аз му помогнах да свали кашоните. Тъкмо наближавахме колата, когато онзи тип ни нападна. Беше едър, мръсен, ококорен и нервен. И имаше нож — не много голям, но все пак нож. Каза на Боб да му даде портфейла си.

Обаче Боб тогава беше градски прокурор и много си вярваше. Затова, вместо просто да даде на мъжа парите, той го попита: „Знаеш ли кой съм?“, все едно е Том Круз или друга знаменитост. Естествено, наркоманът отговори, че не дава пет пари кой е Боб и че ако не извади портфейла си, ще му пререже гърлото. А Боб, тъпакът, започна да дърдори и докато се усетим, онзи тип му опря ножа в гърлото. — Мелинда се засмя силно и звучно и смехът й отекна в караваната. — И знаеш ли какво стана после?

Демарко поклати глава.

— Големият Боб се напика в гащите. Е, човек не може да го вини, нападателят си беше страшничък. Обаче като видя какво направи Големия Боб, оня се разсмя. Затова Големият Боб най-сетне му даде портфейла си, после наркоманът се обърна към мен и поиска и моите пари, бръкнах в чантата си за портмонето, онзи вече гледаше мен, не Големия Боб, затова Боб извади пистолета си и го застреля.

— Боже! В гръб ли?

— Почти, по-скоро отстрани. Както и да е, Боб стоеше с огромното петно от напикано отпред на панталона и с шокирано лице, сякаш не можеше да повярва какво е направил. Като че ли чак по-късно осъзна, че онзи тип е имал само нож, не пистолет, и че не се е налагало да го застрелва. Мисля, че Боб го застреля, защото се подмокри заради него.

— Защо не извади пистолета си веднага щом онзи го заплаши с ножа?

— Държеше кашон, забрави ли? А пистолетът беше затъкнат в колана му отзад, на гърба, затова не се виждаше дори ако сакото е разкопчано. Не можеше да извади пистолета, преди да остави кашона на земята, а преди да се наведе, онзи тип беше опрял нож в гърлото му.

— Какво стана после, след като Боб застреля нападателя?

Мелинда отпи дълга глътка от бирата си.

— Обади се на свой познат полицейски инспектор — не звънна на деветстотин и единайсет — и инспекторът пристигна пръв на местопрестъплението. Двамата с Боб си поговориха, после дойдоха още полицаи, линейка и всички, които би трябвало да се появят, когато някой е застрелян. Работата е там, че никой не ме попита какво се е случило. Нито инспекторът, нито другите полицаи. Нито тогава, нито по-късно. Всички просто се повъртяха малко, после Боб се ръкува с инспектора и ми предложи да ме откара у дома. И докато пътувахме към къщата ми, Боб десетина пъти ме попита дали съм добре, а аз му отговарях: да, не аз съм застреляната, а после той ме увери, че на следващия ден ще поговорим за случилото се.

На следващия ден прочетох във вестника, че Боб бил принуден да застреля наркомана при самозащита. Според вестника наркоманът опрял нож в гърлото на Боб, който оставил кашона на земята и дал на наркомана портфейла си. А после, докато онзи тип се приближавал към отворената ми чанта, Боб извадил пистолета си. Дотук всичко беше вярно. Обаче според вестника след това Боб казал на наркомана да хвърли ножа, а онзи превъртял, хвърлил се към Боб и той се оказал принуден да го застреля.

На следващия ден Боб ме повика в кабинета си, мънка известно време, после каза, че най-добре да не говоря пред пресата и да оставя нещата каквито са.