Майк Лосон - Рискове на играта

— Нямам представа — отговори Демарко, ужасен, че Ема всеки момент ще усети как той я будалка и ще избухне.

Трябваше да си сложи инжекция с ботокс, преди да дойде на срещата, нещо, от което лицето му да застине неподвижно. Преди Ема да му зададе друг въпрос, той я отклони в друга посока.

— Виж, нуждая се от малко помощ. Просто не успявам да огрея навсякъде. Още се мъча да проследя някои неща, свързани с предишните случаи на търговия с вътрешна информация в „Рестън Тек“ — което беше лъжа, — а някакъв конгресмен републиканец е забил нокти в Махоуни.

— Заради Моли ли? — попита Ема.

Опааа! Не биваше да го споменава. В момента не му се говореше как Феърчайлд използва проблемите на Моли, за да изнудва Махоуни, защото щеше да се наложи да обяснява за Тед Алън и за пристрастеността на Моли към хазарта.

— Не, заради друго — отговори Демарко, — само че спешно трябва да откопча Махоуни от този тип. Така че наистина се нуждая от помощ и се питах дали не би се поразровила още малко около смъртта на Претър, с твоите връзки с ченгетата.

— Сега ли? — попита Ема. — Не виждаш ли колко много работа имам в двора?

Изрече го като хирург, когото са прекъснали по време на сърдечна трансплантация.

— Става дума за дъщерята на Махоуни, Ема. Хайде де, как ще се почувстваш, ако беше твоята дъщеря?

Е, това вече беше гадно, не биваше да натиска точно това копче. Ема имаше дъщеря, която закриляше със зъби и нокти. Никога не бе споделяла с него как се е сдобила с това дете, но и бездруго имаше много теми, които не бе обсъждала с него.

Той я наблюдаваше, докато се опитваше да реши. Ема и друг път му беше помагала, но по най-различни причини. Понякога му съдействаше от загриженост относно проблема, над който работеше той, но Демарко подозираше, че най-често го прави от отегчение. До неотдавна тя бе работила за военното разузнаване, беше оперирала като играч на международната сцена и участваше във важни военни и политически драми. Тя беше шпионин. Колкото и да харесваше сегашния си начин на живот, Демарко се досещаше, че й липсва приливът на адреналин от доброто старо време, което вероятно изобщо не беше чак толкова хубаво. Освен това й беше неприятно, че е загазила дъщерята на Махоуни — ако беше самият Махоуни, Ема сигурно нямаше да си мръдне пръста, за да помогне.

— Добре — каза тя накрая, — стига да не пречи на работата, която имам тук.

— Благодаря, признателен съм ти. Не се съмнявам, че Моли също.

Ема сигурно щеше да го убие, когато разбереше, че я лъже.

Едно от нещата, които Демарко трябваше да свърши, беше да разбере кой е гангстерът, за когото работи Тед Алън. Нямаше начин този тип да има самостоятелен бизнес. Тед беше твърде млад, за да разчита само на себе си като управител на казино като „Атлантик Палъс“. Демарко можеше да помоли Махоуни да говори с отдела на ФБР за организирана престъпност, но така Бюрото щеше да надуши, че става нещо, а не се знаеше какво ще направят тези търсачи на евтина слава. Затова Демарко реши да се качи на самолета за Ню Йорк и да попита друг гангстер. Така щеше да навести майка си и да пренощува при нея в Куинс. Чувстваше се виновен, че при последното си посещение в града се запи със Сал Анселмо и дори не й се обади.

Демарко познаваше няколко гангстери, а ги познаваше, защото баща му беше един от тях. Джино Демарко беше бияч и понякога — наемен убиец, който бе работил за вече мъртвия гангстер Кармайн Таляферо, чието място бе заел Тони Бенедето.

Тони имаше тесни рамене, малко коремче, голям нос и боядисана смолисточерна коса, която беше в нелеп контраст с неговото набраздено четирийсет и четири годишно лице. Предпочиташе у дома да носи анцузи и днес си беше избрал черен, със златисти вертикални ивици отстрани. Беше обут със спортни обувки за маратонско бягане.

Тони седеше на кухненската маса в къщата си в Куинс и си мереше кръвното, когато Демарко влезе. Изпъна пръст, за да му даде знак да почака, и примигна през бифокалните стъкла на очилата си срещу дигиталния дисплей на бялата кутийка пред себе си. Вдигна глава и се усмихна.

— Сто трийсет и пет на седемдесет и девет. Не е зле. Холестеролът ми е две цяло и десет, а пулсът ми, освен ако някой адски не ме ядоса, обикновено е към седемдесет и пет. — Свали маншета на апарата за кръвно от ръката си. — Обзалагам се, че съм в по-добра форма от теб, хлапе.

Боже, цялата мафия ли се беше променила? Първо онова юпи Тед Алън, а сега и Тони Бенедето, който се държеше като фитнес гуруто Джак Лалан. Преди двайсет години Бенедето щеше да кисне в някой бар, да пуши пури и да пие лошо червено вино. А сега си мереше кръвното.