Майк Лосон - Рискове на играта

— Точно така — каза Претър, отвори едно чекмедже на бюрото си и извади отвътре бутилка. Завъртя капачката и отново попита: — Сигурен ли си, че не искаш една глътка? — Едрият поклати глава. — Добре, добре — съгласи се Претър и отпи направо от шишето.

Пред бюрото имаше стол за посетители. Изработен от дърво и кожа. Едрият мъж вдигна стола — беше по-тежък, отколкото очакваше. Добре.

— Искам да се наведеш, Дики — тихо каза той.

— Моля? — не схвана Претър.

— Наведи се — нареди едрият мъж и замахна със стола зад себе си.

— Мили боже! — възкликна Претър и се хвърли настрани.

Едрият мъж с всичка сила запрати стола към прозореца зад бюрото. Столът изненадващо отскочи и за малко да се стовари върху Претър, който лежеше на пода.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изврещя Претър.

— По дяволите — сякаш на себе си изруга мъжагата. — Предпазно стъкло.

Прозорецът все още беше непокътнат, обаче от мястото на удара като лъчи бяха плъзнали десетина пукнатини. Гостът прекрачи Претър и отново вдигна стола.

— Какво правиш? — изпищя Претър.

Едрият мъж пак замахна. На стъклото се появиха още пукнатини. Замахна за трети път и стъклото се натроши. В стаята нахлу вятър и документите върху бюрото на Претър се разлетяха във въздуха.

— Да не си откачил, мамка му? — провикна се Претър.

Претърколи се от гръб по корем, после се надигна на четири крака. Преди да успее да се изправи обаче, мъжагата пресегна, сграбчи го за колана и за яката на ризата му с монограм и го пусна през прозореца. Не го хвърли, веднъж вече беше правил тази грешка.

Звукът на телефона изтръгна Демарко от дълбокия сън. Първата му мисъл беше: кой нагъл тъпак звъни толкова рано? А втората: защо тя не вземе да вдигне проклетия телефон?

Нечий лакът го смушка в ребрата.

— Твоят телефон е — избъбри сънен глас.

— О, извинявай — каза той.

Стана от леглото, после коленичи на четири крака и разрови купчината дрехи, докато най-накрая извади отнякъде мобилния си.

Тъпакът, който се обаждаше, се оказа старият му приятел от Ню Йорк Сал Анселмо. Звучеше бодро и весело, като че ли бе станал още на зазоряване.

— Реших, че ще искаш да научиш, защото онази вечер разпитваше за него. Снощи Дики Претър се е самоубил.

— Моля? — попита Демарко още сънен и Сал повтори новината: Ричард Претър беше мъртъв.

Демарко измърмори нещо и погледна часовника си. Беше едва седем сутринта — твърде рано за каквото и да било. Пропълзя обратно в леглото, гушна се до топлото тяло и обхвана с длан дясната гърда. Жената избута ръката му.

— Много е рано.

Той се усмихна, затвори очи и отново заспа.

Два часа по-късно Демарко се придвижваше към Маклийн с усмивка на лице. Ако вървеше, а не шофираше, човек би казал, че крачи бодро.

Предишната нощ се беше обадил на приятелката на Алис и я бе попитал дали би желала да вечерят някой път в близкото бъдеще. Отговорът й го изненада:

— Всъщност довечера би било чудесно. Дъщерите ми са извън града.

Тина Бърк (по баща Марино) се оказа още по-хубава, отколкото на снимката, която му Показа Алис. Имаше къса тъмна коса, тъмни очи, беше слабичка, но с пищен бюст — Демарко открай време си падаше по италианки. Като бившата му съпруга. Изглеждаше умна и имаше чувство за хумор, но беше много капризна по отношение на храната. Той реши да си затвори очите за този дребен недостатък. Преди четири години се беше развела със съпруга си — кретенът работел денонощно за някаква консултантска фирма. На седемнайсет беше родила близначките си. На два пъти подчерта, че момичетата са извън града, че разглеждат колежа „Уилям и Мери“, където ще учат догодина, и че тя отдавна не е имала нощта само на свое разположение.

Демарко не се нуждаеше от чак толкова от напътствия, както явно смятаха Алис и приятелката й. Той просто добре се ориентираше.

Докато приближаваше към къщата на Ема, Демарко чу виолончело. Мелодията беше нежна и мека, но не му беше позната. Следователно сигурно беше нещо класическо, композирано двеста години преди раждането му. Натисна звънеца. Музиката секна и след малко вратата отвори красива млада жена, чиято коса беше небрежно вдигната на темето. Беше облечена със свободен памучен панталон, пристегнат на кръста с шнур, и фланелка със скицирана глава на Бетовен отпред. Демарко разпозна композитора, защото имаше и надпис. Жената беше боса и Демарко реши, че има наистина красиви стъпала.

Това беше Кристин, любовницата на Ема. Свиреше на виолончело в Националната филхармония.