Майк Лосон - Рискове на играта

Махоуни пристъпи достатъчно близо до Феърчайлд, за да издиша в лицето му мириса на лошото кафе на президента.

— Не намесвай дъщеря ми.

— А, разбирам. Дъщеря ти е недосегаема за разлика от моя племенник. Не съм съгласен. — Той влезе в колата си и затвори вратата, преди Махоуни да успее да отговори.

Трийсетина секунди бяха нужни на Махоуни, за да се досети какво се случва. Престън Уитман работеше и за Тед Алън, и за Големия Боб Феърчайлд и тъкмо Уитман беше източникът на информация на Феърчайлд. Освен това проумя и защо Алън е опростил дълга на Моли — защото Феърчайлд му беше платил, а парите най-вероятно идваха от невероятно богатата съпруга на Феърчайлд. Дотук с жеста на добра воля от страна на Тед. Опрощаването на дълга на Моли беше лоша новина поради всички гореизложени причини. Сега не само дъщеря му беше загазила, ами и Феърчайлд разполагаше с информация, която би могла да унищожи кариерата на Махоуни.

Махоуни стоеше на тротоара на алеята пред Белия дом, стиснал големите си ръце в юмруци. Имаше време, и то не много отдавна, когато конгресмените се предизвикваха на дуели. Махоуни копнееше да се върнат онези времена. Ако не можеше да застреля Феърчайлд с пистолет, поне да можеше да го зашлеви с ръкавица — щеше да му достави огромно удоволствие просто да удари шамар на това лайно.

Махоуни се обади на Демарко и му нареди да го чака на летище „Рейгън“. Махоуни летеше за Бостън, за да произнесе реч при откриването на учебната година в Бостънския колеж. Ако Демарко не грешеше, колежът беше удостоил Махоуни с почетна докторска степен преди време, така че той щеше да е облечен в тога с красив шарф, щеше да нахлупи университетска шапка на голямата си глава и щеше да произнесе стандартното слово, че студентите са умната и ярка надежда на Америка. Щеше да цитира Кенеди пет-шест пъти — не питайте какво страната ви може да направи за вас — и щеше да прикани студентите да избегнат алчността на частния сектор и да се насочат към държавна служба. След тържеството държавният служител Махоуни щеше да се оттегли в кабинета си в Бостън и като в сцена от филма „Кръстникът“ избирателите му щяха да се редят на опашка, да целуват пръстена му и да го молят за помощ за най-различни неща.

Демарко се срещна с шефа си в кафенето на летището. Махоуни вече пиеше намръщено кафе от картонена чашка, като добавяше по малко бърбън от плоското шише в джоба си.

Веднага щом Демарко седна, Махоуни му предаде накратко разговора си пред Белия дом с Феърчайлд и завърши с думите:

— Вече знам защо Алън е опростил дълга на Моли, а ако пресата научи, жив ще ме одерат. Точно както каза Феърчайлд.

По високоговорителите се разнесе съобщение за полета до Бостън и Махоуни се надигна.

— Намери начин Феърчайлд да престане да ми диша във врата. Измисли как да неутрализираш копелето. Ясно?

— Да — отговори Демарко. Ясно му беше, но какво, по дяволите, се очакваше да направи?

Ричард Претър не успяваше да пъхне ключа в ключалката.

— Божичко, пиян съм! — Облегна чело на вратата, за да запази равновесие, и продължи да мушка ключа, като все не улучваше и драскаше ключалката. — Това ми напомня за първия път, когато преспах с някого.

— Искаш ли аз да опитам? — попита едрият мъж.

— Не, по дяволите. Ти си по-пиян от мен.

Едрият мъж стоеше зад Претър и го наблюдаваше как ръга ключа в ключалката. Едрият мъж изобщо не изглеждаше пиян. Най-накрая Претър отвори вратата и влезе в кабинета си.

— Не знам защо искаш да прегледаме това тази вечер. Утре изобщо няма да си спомняш.

Едрият мъж погледна надолу по коридора, за да се увери, че е празен, и последва Претър в кабинета му.

Претър свали палтото си и го метна върху шкафа. Не улучи и ушитото му по поръчка кашмирено палто падна на пода. Той се строполи на стола зад бюрото си и натисна копчето на компютъра.

— Ще отнеме някоя и друга минута. Проклетата система за сигурност прави машините много бавни. Трябва да отрежат пръстите на онези копеленца хакерите, когато ги пипнат.

Едрият мъж постоя известно време, после се приближи до прозореца зад бюрото на Претър.

— Забравил бях каква гледка имаш от тук, Дики — отбеляза той.

Претър хвърли поглед назад. Беше един през нощта и навсякъде светеше. Ню Йорк, Ню Йорк. Какъв град!

— Да — съгласи се той. — Ей, искаш ли още едно питие? Имам бутилка „Глен…“ нещо си.

Едрият мъж почука по прозореца с един пръст.

— Неее, но ти си сипи.