Майк Лосон - Рискове на играта

Тя хвърли отново. Девет, после три, после седем. Серията й приключи. Всичките й нови приятели я поздравиха за доброто постижение, като че ли се дължеше на някакво умение, а не на тъп късмет, после веднага забравиха за нея, когато заровете отидоха в ръцете на следващия.

Демарко се приближи в гръб и прошепна в ухото й:

— Вземай си проклетите чипове и ги осребри. Веднага.

Моли рязко се завъртя. Понечи да каже нещо, но той я изпревари:

— Кълна се в бога, Моли, ако не тръгнеш веднага, ще те извлека за косата.

Отношението на Демарко към Моли се беше променило. Отначало му дожаля за нея, защото Кей Кайзър отказваше изобщо да се усъмни във вината й. А по-късно, като я видя как живее и научи колко е задлъжняла, продължи да я съжалява. Искаше му се да брани тази крехка млада жена, нападната от всички страни. Вече знаеше обаче, че тя е виновна за престъплението, в което я обвиняваше Кайзър, и това не беше най-лошото. У Моли имаше нещо манипулативно и лукаво. Беше достатъчно умна да предложи на Тед Алън схемата с акциите, за да се отърве от него, а после, когато я спипаха, се оказа достатъчно съобразителна да насочи Демарко към Дъглас Кембъл. Единствената й неегоистична постъпка беше опитът й да реши проблемите си с хазарта, без да замесва родителите си, но последствията бяха толкова страховити, че сега баща й беше изправен пред много по-сериозни проблеми, отколкото ако тя още от самото начало се бе обърнала към него за помощ. Демарко вече не изпитваше съжаление към Моли, беше й бесен.

Той я последва до гишето на касата и я наблюдава как получава пари срещу чиповете си. Касиерката й изплати почти седем хиляди долара.

— Никога през живота си не съм имала такава серия — заяви Моли с блеснали очи.

Демарко не каза нищо. Хвана я за ръката и я поведе към един от баровете на казиното — това място беше толкова грамадно, че имаше пет бара. Докато крачеха, победоносно зачервеното лице на Моли започна да пребледнява. Демарко поръча на бармана кафе, чаша бяло вино за Моли и кофичка с лед.

Барманът видимо се обърка.

— Искате ледарка само за една чаша вино?

— Просто ми донесете кофичка с лед.

Барманът се подчини и Демарко поведе Моли към едно сепаре, където можеха да поговорят. Сложи кофичката с лед до себе си и пъхна вътре ръката, с която беше фраснал Гюс Амато.

— Има ли ти нещо на ръката? — попита Моли.

— Знаеш ли кой е Тед Алън?

— Да, собственикът на казиното.

— Не, не е собственикът на казиното. Казиното е мафията, Моли. Тед само работи за тях. — Демарко понечи да й изкрещи още нещо, но си пое дъх и попита: — Как изобщо се стигна дотук, Моли?

Тогава Моли Махоуни се разплака.

— Започна преди година — заразказва тя на Демарко.

Дошла в Атлантик Сити с някакъв тип, с когото излизала, преподавател по физика в университета „Джордж Уошингтън“. Той я въвел в правилата на крапса и се случило възможно най-лошото — тя спечелила. Почти две хиляди долара. И се запалила.

Онова, което най-много й харесвало в играта на зарове, било, че играчът, който разбира курсовете на залагане, има предимство. Крапсът в очите на мнозина изглежда сложна игра. Толкова много числа по цялата маса, толкова много видове залагания, обаче всъщност е много лесно, след като веднъж проумееш каква е математическата вероятност заровете да покажат седем, а не което и да е друго число.

И докато тя му обясняваше всичко това, Демарко си мислеше, че тъкмо по този начин дори умни хора, хора като Моли Махоуни с диплома за инженер, си навличат неприятности. Шансовете винаги са в полза на казиното. Винаги. Нерядко най-сериозните губещи са способни и образовани хора, които си въобразяват, че са по-умни от онези, които са създали казината. Другата особеност бе, че някои хора се пристрастяват към хазарта като към алкохол или кокаин, а става ли дума за пристрастеност, интелигентността престава да бъде фактор.

След като спечелила първия път, Моли започнала да ходи в Атлантик Сити почти всеки уикенд и след десет месеца спестовната й сметка била изпразнена, а лимитът по кредитните й карти — изчерпан. Не след дълго си намерила по-евтино жилище, а заплатата й — поне онази част, която не пръскала за хазарт — отивала за наема, за сметките и за минимални вноски по кредитните карти. И тя като всички комарджии си мислела, че следващото й посещение в казиното ще е големият удар, когато ще спечели много. Не след дълго стандартът й на живот заприличал по-скоро на този на самотна майка, която кара на социални помощи, отколкото на жена с професия, която печели почти сто хиляди годишно.