Майк Лосон - Рискове на играта

Подобният на кутийка кабинет на Демарко — без прозорци, с лоша вентилация и климатик, който не работеше от години — беше място, в което той прекарваше възможно най-малко време. Преди няколко години земетресение беше разтърсило Вашингтон — 5,9 по скалата на Рихтер — и беше повредило монумента на Джордж Вашингтон, а Демарко през цялото време беше стоял в кабинета си. През онзи ден беше сигурен, че ще умре. Знаеше, че Статуята на свободата на купола на Капитолия, която тежеше шест хиляди и осемстотин килограма, ще пропадне през изрисувания таван на Ротондата, после ще се продъни през още два етажа и ще се стовари право върху главата му.

След земетресението той не можеше да прекара повече от няколко часа в клаустрофобичното си работно пространство, без да излезе за глътка чист въздух. Всъщност се чудеше дали не е развил лека форма на посттравматичен стрес, но се въздържаше да сподели страховете си с някого, за да не го помислят за лигльо. Сега излезе навън, застана срещу Конгресната библиотека и взе да се закача с един стар служител от охраната на име Лиъри. Демарко се ужасяваше от мисълта, че Лиъри и събратята му са последната отбранителна линия между него и терористите.

Кой знае защо, с Лиъри се заговориха за „Редскинс“. Имаха разногласия по много въпроси, но за едно бяха единодушни: Били Килмър вероятно беше най-добрият куотърбек, който е имал отборът. Килмър имаше къси крака и коремче — всъщност приличаше малко на Лиъри — и изобщо не можеше да тича или да хвърля, но… човече, този тип печелеше мачове.

Демарко се върна в кабинета си — неохотно като къртица, която се прибира в дупката си — и пусна в търсачката името на Ричард Претър. Започваше да си мисли, че в търсенето по интернет прилича на Били Килмър — бавен, но ефективен.

Ричард Претър живееше в Манхатън.

Ричард Претър беше финансов консултант.

Демарко не знаеше с какво точно се занимава един финансов консултант, но най-сетне бе намерил човек, свързан с Дъглас Кембъл, който вероятно знаеше как да използва вътрешна информация, за да спечели много пари. Което събуди у него желание да възкликне нещо глупаво като „опалянка“.

И го направи.

Демарко отдели още един час да събира информация за Претър, опитвайки се да го свърже с помощта на интернет вълшебството пряко с „Рестън Тек“ или със случаите на търговия въз основа на вътрешна информация. Интернет не свърши работа. Той се нуждаеше от Нийл. Реши да сложи точка за деня и да отиде някъде, където има слънце и въздух, хора и алкохол, а може би, когато стигнеше там, щеше да звънне на хубавата приятелка на Алис. И тогава в главата му изникна коментарът на Кей Кайзър за Моли Махоуни.

На въпроса му какъв мотив би могла да има Моли да извърши престъпление, Кайзър бе отговорила: Трябва да опознаете клиентката си по-добре, Демарко. Какво имаше предвид тя?

После се замисли за начина на живот на Моли.

И си каза: О, мамка му!

Демарко се обади в кабинета на Махоуни, получи номера на социалната осигуровка на Моли, после звънна на компанията, осъществила проверката на кредитния рейтинг на Дъглас Кембъл. Помоли ги да направят същото и с младата Моли Махоуни.

Трийсет минути по-късно научи, че Моли е затънала в дългове до шия. Имаше четири кредитни карти и всяка беше с изчерпан лимит, а тя просто плащаше минималните вноски по задълженията си. Често закъсняваше с наема си, с режийните, със сметката си за телефона. Демарко най-сетне проумя и защо тя живее в такава дупка: само това можеше да си позволи. Мотивът на Моли Махоуни да извърши престъпление не беше алчност, а нужда. Ако много скоро не получеше отнякъде солидна сума в брой, щеше да се наложи да живее в колата си.

Но за какво беше харчила парите? Трябваха му извлеченията от кредитните й карти или просто трябваше да направи най-простото нещо и да я попита какво става, по дяволите.

Той набра номера и попадна на гласовата й поща.

— Моли, обажда се Джо Демарко. Обади ми се веднага щом получиш това съобщение. — Той замълча и добави: — Моли, трябваше да кажеш на някого.

— Добре, добре, идвам, за бога!

Дени Рийд беше на петдесет и две. Носеше сандали, черни чорапи, сини бермуди и червена фланелка без ръкави, от която се показваха две кльощави ръце. Навремето бившата му съпруга му казваше, че не трябва да носи ризи без ръкави, защото ръцете му приличали на онези тънки балони, които уличните артисти огъвали във формата на дакели. Бившата му жена беше злобна кучка с остър език.