Майк Лосон - Рискове на играта

— Снощи в седем и трийсет и пет Кембъл се е обадил в магазин за алкохол във Вашингтон, който прави доставки по домовете — съобщи му Алис.

— Мамка му! — изруга Демарко. Дотук с гениалния му план.

— В седем и петдесет и две се е обадил на мобилен телефон, принадлежащ на човек на име Ръсел Макграт. Макграт живее в Мъртъл Бийч, Южна Каролина.

— И на никой друг? Само на Макграт и на магазина за алкохол?

— Не. Нито снощи, нито тази сутрин от домашния си телефон.

— Благодаря ти, Алис. Какво да ти поръчам за закуска?

— Много ми се ядат няколко палачинки с боровинки, полети обилно с кленов сироп, обаче съм си купила ново бельо за нисичкия си латино любовник, затова ще пия едно кафе и ще изям половин грейпфрут. А докато хапваме, искам да ти разкажа за една моя приятелка. Има две деца, обаче…

— О, страхотно.

— Не, изслушай ме. Децата са близначки, в гимназията са и догодина заминават да учат в колеж. На практика са големи и все едно вече са напуснали къщата.

— Колеж ли? А тя на колко години е?

— Родила е много млада. Доста по-млада е от теб. Искаш ли да ти покажа снимка?

— Не, няма нужда.

Алис не му обърна внимание и извади мобилния си.

— Снимах я онзи ден, докато бяхме във фитнес залата.

Тя подаде телефона на Демарко.

— Охо! — възкликна той, когато видя снимката.

— Да, точно това очаквах да кажеш! Предупредих я, че може да й звъннеш.

— Какво си й казала за мен?

— Че си свестен, но просто се нуждаеш от напътствия.

След като закуси с Алис — и взе телефона на приятелката й, макар да не беше решил дали ще й се обади — Демарко отиде в кабинета си. Време беше да провери Ръсел Макграт.

Фостър, заместник-началникът на градската полиция във Вашингтон, беше казал на Демарко, че когато арестували Дъглас Кембъл преди двайсет и четири години, с него прибрали и Ръсел Макграт. Макграт бил съотборник на Кембъл в университетския футболен отбор. Затова Демарко пусна в Гугъл името на Макграт — вече беше станал голям специалист по интернет търсачките — и научи, че Макграт бил привлечен като лайнбекър от нюйоркските „Джетс“, играл около година, но футболната му кариера приключила една прекрасна неделя, когато бил блъснат от огромен нападател, който съсипал дясното му коляно.

Защо след заплахите на Демарко обаче Дъглас Кембъл ще звъни на старо приятелче от футболния отбор? Демарко съзнаваше, че сигурно е предубеден, но му беше трудно да си представи, че бивш футболен играч е мозъкът зад измама с търговия въз основа на вътрешна информация. Обикновено футболистите не са такива умници и със сигурност не завършваха икономика или бизнес. Но пък може и да беше предубеден само защото ставаше дума за типове, чиито вратове бяха по-дебели от тези на обикновените хора.

Погледна към жълтите листове в ъгъла на бюрото си, където си беше нахвърлял информацията за ареста на Кембъл и Макграт отпреди две десетилетия, и видя името на служителя, който ги беше арестувал.

Отне му почти час да издири пенсионирания полицейски инспектор от Шарлотсвил Дейв Тори.

Демарко се представи на Тори като адвокат — което си беше вярно — и му каза, че работи с КЦКФБ по случай, свързан с търговия на вътрешна информация, което също си беше донякъде вярно.

— Съзнавам, че вероятността е съвсем малка, инспекторе, но вие сте арестували защитника от футболния отбор на Вирджинския университет Дъглас Кембъл и друг играч на име Ръсел Макграт преди повече от двайсет години и се питам дали не си спомняте случая.

— Помня го, и още как — изненадващо възкликна Тори. — Такива гадости ми се изсипаха на главата, след като арестувах тия глупаци, че никога няма да го забравя.

— Разкажете ми.

— Някакво хлапе, Джими Суит, паднало или било хвърлено от прозореца на спалното помещение и умряло, а Кембъл и Макграт лъжеха за случилото се.

После Тори обясни. През онази година отборът щял да се бори за купата „Сайтръс“, а Джими Суит бил в резервите на „Кавълиърс“. Тори бил на нощно дежурство, когато някой съобщил на деветстотин и единайсет за момче, паднало от прозореца на спалните на четвъртия етаж, и изпратили него.

— Когато пристигнах, Суит лежеше на тротоара, мозъкът му се беше разлетял навсякъде, а тъпаците от охраната на колежа бяха задържали в стаичката си тия три хлапета.

— Какво искате да кажете? — попита Демарко.

— Как какво, наемниците на колежа бяха оставили и трите хлапета в една стая сами за половин час, така че са разполагали с предостатъчно време да се наговорят. Разбирате ли?