Майк Лосон - Рискове на играта

— Мисля, че да — отговори Демарко и си записа информацията.

После отново се извърна към компютъра си и погледна статията за събирането на отбора по футбол в Шарлотсвил. Ръсел (Ръсти) Макграт също беше в отбора. Един от играчите, прекрачил в професионалния спорт.

Демарко поседя, размишлявайки дали да се обади в полицейското управление на Шарлотсвил, и реши да не си прави труда. Може би щеше да им звънне по-късно, ако възникнеше причина да им се обади, но за момента беше съгласен с Фостър, че най-вероятно би си изгубил времето, ако се опита да намери човек, който да си спомни арест отпреди почти четвърт век.

Погледна часовника си. Наближаваше шест. Време беше да приключва за деня, но точно в този момент звънна телефонът. От фирмата за проверка на кредитните досиета му поднесоха напълно неочаквана новина.

Демарко реши да се срещне с Дъглас Кембъл.

Дъглас Кембъл живееше в Чеви Чейс, Мериленд.

Къщата му беше огромна, с гараж за три автомобила и преден двор с размерите на футболно игрище. Една от вратите на гаража беше отворена и вътре се мъдреше джип лексус, последен модел, който струваше седемдесет-осемдесет хиляди с всички екстри. А според Моли този тип притежаваше и яхта.

От фирмата за проверка на кредитни досиета бяха съобщили на Демарко, че Кембъл има отличен кредитен рейтинг. Всъщност, освен няколкото кредитни карти, по които плащал всеки месец, не дължал нищо на никого. Беше купил къщата си в Мериленд за един милион и седемстотин хиляди долара преди десет години, а вилата му на залива Чесапийк струваше шестстотин хиляди, като нито един от двата имота не беше ипотекиран. Моли му беше казала, че Кембъл получава около сто и петдесет хиляди долара годишно, затова Демарко не проумяваше как човек като него може да притежава всичко това и да няма дългове. Явно имаше или отличен финансов съветник, или много богата съпруга, а Демарко се надяваше случаят да не е такъв. Ако всичко около Кембъл се окажеше законно, това нямаше да помогне на Моли.

Демарко натисна звънеца на входната врата. Отвори му блондинка на четирийсет и няколко години, облечена с бели шорти и розова фланелка. Имаше сладко чипо носле и беше модерно слаба, но кожата й беше загрубяла от прекалено много излагане на слънце без защита. Първото впечатление, което създаваше, беше, че е бивша мажоретка. Сигурно преди двайсет години е била голяма сладурана, но красотата й беше поизбледняла като снимка, оставена дълго близо до прозореца.

— Господин Кембъл вкъщи ли е? — попита Демарко.

— Дъг ли? — попита тя, сякаш леко объркана защо Демарко търси съпруга й в собствения му дом. Както стоеше на прага, жената леко се олюляваше и Демарко допусна, че е пияна. Подсказа му го и чашата в ръката й.

— Да — отвърна той.

— А! Ами отзад е, прави барбекю. Ха! — добави тя, като че ли мисълта, че съпругът й готви, е смехотворна. Не в забавния, а в жалкия смисъл. — Защо го търсите? — попита после тя, присвила очи, сигурно заподозряла, че Демарко продава нещо.

— Работя за Конгреса, госпожо Кембъл. Трябва да задам на съпруга ви няколко въпроса във връзка с разследване, което провеждаме в момента.

— Нима? — възкликна тя, но вече беше изгубила интерес и гледаше назад към телевизора в стаята зад гърба си.

Даваха „Ентъртейнмънт Тунайт“, а Нанси О’Дел разпитваше някаква невръстна актриса с тънички като спагети ръце дали не страда от хранително разстройство.

— Да — каза Демарко. — Може ли да вляза?

— Не, адски е разхвърляно. Заобиколете отстрани, ей там, и ще намерите главния готвач. Ха! — възкликна тя отново и затвори вратата.

Демарко заобиколи къщата съгласно инструкциите и видя Кембъл и бъбрековидния басейн зад него. Вътрешният двор, където се намираше, беше покрит с камък, изглежда, гранит, а барбекюто на Кембъл беше толкова голямо, че вътре можеше да се опече глиган.

Както и се очаква от бивш колежански футболен нападател, Кембъл беше едър, висок поне метър и деветдесет и пет. Освен това, пак както и се очаква, повече от двайсет години след активната си кариера беше натрупал излишни двайсет — двайсет и пет килограма. Оредялата му руса коса беше вчесана назад, за да покрие по-голяма част от черепа, а лицето му беше почервеняло от пиене, слънце и липсата на спорт. Върху бермудите и бялата си фланелка беше вързал синя престилка, на която беше нарисуван голям червен омар, легнал по гръб, с хиксове вместо очи. На барбекюто си за две хиляди долара Кембъл печеше два хотдога.