Майк Лосон - Рискове на играта

— И ако не ми кажете каквото ме интересува — каза той, — адвокатите на Моли ще зададат същия въпрос с дълга официална призовка. Знаете колко досадно може да бъде това.

Адвокатите имаха навика да подават призовка с искане за достъп до цяла библиотека, макар че всъщност им трябваше една-единствена книга.

Кей Кайзър застина за миг неподвижно, със стиснати зъби, а едно мускулче на челюстта й трепна. Личеше си, че мрази компромисите и не обича да бъде заплашвана.

— Ами тогава ми донесете призовка — каза тя. — Не възнамерявам да помагам на адвокатите на Моли Махоуни в подготовката за делото.

— Добре — каза Демарко, — но вие вече потвърдихте основната информация, която получих от източника си, а именно че в „Рестън“ отдавна се случва нещо съмнително. Много преди Моли дори да започне работа там. Освен това мисля, че вече сте разследвали Кембъл.

Очите на Кайзър проблеснаха толкова горещо, че можеха да разтопят дори метал.

— Повдига ми се от хора като вас — заяви тя. — Моли Махоуни е привилегирована лигла, която е извършила престъпление. Само че баща й е голяма клечка и може да си позволи да й осигури силна защита, а адвокатите й ще прибегнат до всякакви измамни фокуси. Ще твърдят, че някой е откраднал самоличността на малката Моли и е открил банкови сметки на нейно име, че всъщност някой друг в „Рестън“ е лошият. Може и да спечелят, господин Демарко, но проклета да бъда, ако им помогна. Ще направя всичко по силите си да тикна Моли Махоуни във федерален затвор.

Демарко се стъписа от силата на гнева й — тя се държеше така, все едно Моли е ограбила баба й.

— Боже, Кей, не можете ли да допуснете, че има дори нищожен шанс наистина да са я натопили?

— Не! Не са я натопили. Направила го е!

— С какъв мотив? Защо й е да върши подобно нещо?

Кайзър се изсмя.

— Трябва да опознаете клиентката си по-добре, господин Демарко.

Какво означаваше това, по дяволите?

Демарко се върна в кабинета си в сутерена на Капитолия. Не в сутерена, ами направо в мазето, освен това кабинетът му беше по-малък дори от дрешник. Намираше се в дъното на коридора на персонала по почистването и поддръжката, а срещу него беше помещението с дизеловите генератори за спешни случаи. Е, да, нямаше лъскав офис. Обаче си имаше длъжност. Олющената златиста боя на матовото стъкло на вратата го определяше като „Временен консултант по връзките с обществеността“.

Наименованието беше измишльотина на Махоуни — пълна глупост.

Демарко работеше за Махоуни отдавна, но това изобщо не ставаше ясно от организационната схема на институцията. Махоуни предпочиташе този подход отчасти заради семейната история на Демарко и отчасти поради факта че понякога възлагаше на Демарко задачи, които не желаеше да бъдат проследени до кабинета му. Следователно, ако някога пипнеха Демарко да върши нещо нередно от името на шефа си, Махоуни можеше — и щеше — да отрече всякаква връзка с дейността му.

Демарко имаше малък хладилник в кабинета си, колкото да побере шест бири. Извади отвътре кутийка кока-кола — още беше твърде рано за бира, — отвори я, отпи внимателно, за да не допусне течността да докосне темпераментния му зъб, и включи компютъра си. Искаше информация за Дъглас Кембъл.

Ако Нийл беше на разположение, Демарко щеше да му се обади и Нийл щеше да му поиска — тоест да поиска от държавната хазна — шеметно голяма сума, за да обърне с хастара навън и с главата надолу целия финансов и личен живот на Кембъл. За Нийл дори най-сигурната компютърна система беше нелепа шега, така че след броени часове щеше да е прегледал банковите сметки на Кембъл, данъчните му декларации и извлеченията от кредитните му карти, щеше да знае всяка направена от Кембъл инвестиция и дали тя му е донесла печалба.

Обаче Нийл го нямаше — беше заминал със съпругата си и се беше отдал на плътски наслади, — затова на Демарко му оставаше само едно: да пусне името на Дъглас Кембъл в Гугъл, и понеже то беше почти толкова разпространено, колкото и Джон Смит, попаденията се оказаха безброй. Час по-късно Демарко попадна на статия за Дъглас Кембъл, която привлече вниманието му. Публикацията беше излязла в „Шарлотсвил Дейли Прогрес“ и в нея се разказваше за срещата на футболния отбор на Вирджинския университет, участвал преди двайсет и четири години в турнира за купата „Флорида Сайтръс“, където претърпял загуба. Причината тази новина да стигне до вестниците беше фактът, че част от играчите на университетския отбор бяха станали професионалисти, а един от тях дори беше стигнал до Залата на славата. Не беше Кембъл. Той самият беше играл като защитник в „Кавълиърс“ и футболната му кариера беше приключила след колежа.