Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Е — каза Демарко. — Предполагам, че ще трябва да вървя. Много ти благодаря, че отдели време да се срещнем, Одри. Не знам какво да правя с този тип, но сега поне мисля, че го разбирам малко по-добре.

— О, Джо, напрегни си мозъка — промърмори Ема. — Одри току-що ти даде отговора.

— Имаш идея ли? — попита той.

— Да, но ще говорим по-късно. Утре. Сега си тръгвай, с Одри отдавна не сме се виждали.

— Ема — намеси се Одри, — понякога си толкова груба. Джо дори не си е изпил чашата.

— Може да бъде груба и през цялото време — отбеляза Демарко.

Той вдигна ръце, все едно да се защити от някое невидимо кроше.

— Изчезвам. Одри, отново ти благодаря, въпреки че още не знам как си ми помогнала и ще чакам Ема да ми каже.

— Майтапиш се! — възкликна Демарко.

— Никак — отговори Ема. — На мен ми изглежда съвсем очевидно.

— Ема, аз не съм проклетото ЦРУ. Нямам екип тренирани агенти, скрити в килера.

— В този офис няма килер.

Тя огледа тясното мрачно помещение и добави:

— Как изобщо работиш тук?

— Знаеш какво имам предвид — продължи Демарко. — Планът ти е просто… Има твърде много неизвестни. Прекалено сложен е.

— Не и ако разполагаш с добър план.

— Нямаше ли някаква военна поговорка, че започне ли битката, всички планове рухват?

— Не съм я чувала — отсече Ема.

Лъжеше, разбира се.

— А и ще бъде много скъпо. Откъде, по дяволите, ще намеря всичките тези пари?

Крайчетата на устните на Ема лекичко се повдигнаха и тогава отговори на въпроса му.

За момент Демарко остана зашеметен.

— Знаеш ли — най-сетне каза той, — току-виж, се оказал достатъчно луд, че да го направи.

— Никога няма да разбереш, преди да го попиташ.

После Ема се изправи, облече палтото си и се приготви да напусне офиса на Демарко. Вече на вратата, тя подхвърли:

— И между другото, казал го е онзи прусак, Фон Молтке. „Всеки план за действие е сигурен само до срещата с врага.“ Но Майк Тайсън го е казал по-добре.

— Тайсън? Боксьорът?

— Да. „Всеки си има план, докато не го фраснеш.“

Сам Хюстън Мърфи беше облечен с бяла риза, вратовръзка на райета, сини дънки и каубойски ботуши от алигаторска кожа. Беше над метър и деветдесет, може би и деветдесет и пет с ботушите, а ризата се опъваше върху внушителния му корем.

Мърфи беше над шейсетгодишен. Имаше приятно месесто лице, огромни уши и нос като ски шанца. Тъмната му коса, вероятно боядисана, беше една плътна рошава маса, с лизнато на тила. Първото впечатление го оприличаваше на тексаски селяндур, докато човек не се вгледаше в очите му. Очите му бяха остри като кинжали.

Демарко седеше с Мърфи до басейна край къщата му в Сан Антонио. Есента във Вашингтон вече предвещаваше зима, но в Тексас слънцето грееше и градусите бяха двайсет и четири. Най-новата съпруга на Мърфи — сто и осемдесет сантиметрова блондинка с тяло на танцьорка от Вегас — правеше дължини в басейна с олимпийски размери. Мърфи следеше с очи тялото на жена си с очевидно задоволство, докато пиеше кафе от чаша с надпис „Обичай мен, обичай кучето ми“. Кучето, кокалест бял мелез с перде на очите, спеше на плочките до стола му.

Демарко не харесваше нито кучето, нито Мърфи.

Мърфи беше прекарал последните осемнайсет години като сенатор, но бе решил да не приема нов мандат, защото се чувстваше готов да се пробва за Белия дом. Не беше популярен колкото Пол Морели, но беше най-доброто, което републиканците в момента можеха да предложат.

Някои казваха, че единствено той е достатъчно глупав, че да се съревновава с Морели. Сам Мърфи беше точно толкова глупав, колкото Линдън Джонсън или Джордж Буш-старши. Беше роден в някакво затънтено градче в Западен Тексас без пукната пара. Добрал се до футболна стипендия в университета „Тексас Ей & Ем“, който му докарал хронични проблеми с коленете и диплома по петролно инженерство. Нацелил първия си нефтен фонтан шест месеца след дипломирането, като купил нефтените права за земята с държавната субсидия, която получил, за да проведе проучване за образуването на глинести шисти. Две десетилетия превръщал варели с нефт във варели с пари, след което умело се прехвърлил в политиката като човек, генетично програмиран да сключва сделки в задимени задни стаички. Три съпруги и двайсет и няколко години по-късно той беше един от най-хитрите политици, който някога си е окачвал палтото в гардероба на Сената. Ако опонентът му беше друг, а не Пол Морели, Сам Мърфи щеше да има действителен шанс за голямата бяла къща на Пенсилвания авеню.