Майк Лосон - Вътрешно разследване

Демарко почука на вратата на Марша Давънпорт, изчака няколко минути и почука отново. Не си беше вкъщи. Отдалечи се от сградата и се спря унило на тротоара, с ръце в джобовете, докато обмисляше следващия си ход. Бързо осъзна, че такъв няма. После погледна отсрещната страна на улицата.

Там имаше няколко ресторанта с маси на тротоара. През лятото тази част на Кънектикът авеню гъмжеше от жадни хора. Въпреки че беше краят на септември, вечерта беше приятна и отвън имаше няколко клиенти на заведението — и Демарко видя Давънпорт, която седеше сама на една от масите. Все едно Господ беше решил, че напоследък му е раздал прекалено много гадни карти и е време да го пощади.

— Здравейте, Марша — каза Демарко, когато стигна до масата й. — Помните ли ме? Джо Демарко, от Конгреса?

Беше облечена с бял пуловер с остро деколте, синя пола и обувки на високи токчета. Пуловерът прилепваше към тялото й, а деколтето беше достатъчно дълбоко, че Демарко да види овала на гърдите й. Беше красива жена и не беше трудно човек да разбере защо Морели е бил привлечен от нея.

Тя вдигна поглед.

— Да, помня ви. И нямам какво ново да ви кажа от миналия път, когато говорихме.

В гласа й звучеше една мека замечтана нотка, а и тя не изглеждаше толкова притеснена от появата му, колкото той очакваше, което го накара да се запита колко ли питиета е изпила до момента. Дано бяха достатъчно, че да благоволи да говори с него.

— Мога ли да седна? — Демарко се настани срещу нея още преди да е успяла да каже „не“. — Надявах се…

— Знаете ли — каза тя, — днес денят ми беше прекрасен. Намерих си нов клиент, една жена, която има купища пари и живее в къща на триста и петдесет квадратни метра, която тя смята, че има нужда от пълно преобразяване. А на това отгоре точно преди десет минути си дадох номера на един страхотно сладък мъж, който знам, че ще ми се обади. Трябваше да се досетя, че късметът ми няма да е вечен.

— Вижте — каза Демарко, — не се опитвам да ви вгорча живота, но имайки предвид залога, трябва да настоя за вашата помощ.

— Какъв е залогът?

— Президентският пост, Марша. Пол Морели ще стане следващият президент на тази страна, ако вие не кажете какво ви е причинил.

Ето това беше доста гадно от негова страна — да й внушава, че от нея зависи съдбата на целия американски народ, но имаше ли друг избор?

— Казах ви — повтори тя, — нищо не ми е направил.

— Знам какво ми казахте и не ви вярвам. Моля ви, трябва да…

— Представете си за момент, че сте жена, която току-що е била сексуално насилена от един от най-могъщите мъже във Вашингтон. Където и да се оплачете, ще бъде вашата дума срещу неговата, а той ще каже, че е било по взаимно съгласие. Но в случая на тази конкретна жена представете си, че преди време в колежа е обвинила сина на губернатора на родния си щат в изнасилване. Стига се до дело, но в съда момчето е не само оправдано, а и адвокатите му я изкарват алчна никаквица, която се е опитала да измъкне пари от бащата на момчето. Колко голяма ще е вероятността да й повярват, господин Демарко? А след това си представете същата тази жена пет години след предполагаемото изнасилване — изнасилване, което всъщност не се е случило. Тя уж се е съвзела от преживяното. Бизнесът й върви добре. Отново е започнала да вярва на мъжете. Мислите ли, че тази жена би рискувала всичко, като обвини мъж като Пол Морели в престъпление, което по никакъв начин не може да докаже?

Давънпорт се изправи.

— Пол Морели не ме е изнасилил. Ако изобщо някога бъда призована да свидетелствам, ще заявя, че той е най-прекрасният човек, когото някога съм срещала. А вас повече никога не искам да ви виждам.

Давънпорт плачеше, когато си тръгна, и Демарко се почувства отвратително.

Докато гледаше как Давънпорт пресича улицата към своята сграда, Демарко осъзна колко много приличаше тя на Лидия Морели. Всъщност приличаше и на Джанет Тайлър. И трите жени бяха дребни и руси, въпреки че Лидия беше по-слаба от другите две.

Една сервитьорка се спря до масата и го попита дали би желал нещо за пиене. Когато се върна с мартинито му, тя носеше и една купа крекери, поръсени със сусам, които бяха по-пристрастяващи и от хероин. На Демарко му беше ясно, че няма да си тръгне, докато всички малки рибки не изчезнат.

Не знаеше какво да прави. Докторът от Ню Джърси беше мъртъв; Джанет Тайлър и Марша Давънпорт отказваха да свидетелстват срещу Пол Морели. Свидетелите на убийството на Лидия Морели също бяха мъртви, а дори и да бяха живи, полицията очевидно пръста си нямаше да мръдне, за да разследва Морели като заподозрян в убийството на жена му. Чарли Еклънд сигурно разполагаше с информация, която би навредила на Морели, но никога нямаше да разкрие какво знае. И затова, независимо какво искаше председателят, Демарко нищо повече не можеше да измисли. Лошо му се пишеше.