Майк Лосон - Вътрешно разследване

— А, Джоуи! — възкликна Мери Пат. Винаги изглеждаше щастлива, че го вижда, но сигурно беше също толкова щастлива, когато виждаше и пощальона. — Какво правиш тук по това време на нощта?

Преди Демарко да успее да отговори, тя се обърна към Махоуни.

— Нищо чудно, че си няма приятелка, Джон, като го караш да работи по такова време.

Махоуни измърмори нещо нечленоразделно през ледчетата, които се блъскаха в големите му квадратни зъби.

Какво, по дяволите, правеше Махоуни с жена си в хотелска стая, зачуди се Демарко. Съвсем скоро разбра.

— Джон каза ли ти, Джо? Ремонтират подовете вкъщи и миризмата направо ни убива . Не знам с какво мажат дървото, но мирише на отрова. Затова решихме тази вечер да преспим в този прекрасен апартамент.

Тя се засмя и добави:

— Чувствам се, все едно имаме тайна връзка.

Боже, колко я обичаше Демарко.

Мери Пат си сипа чаша вода и каза:

— Е, ще ви оставя да си вършите работата. И, Джон, не се бави много. Трябва да се наспиш.

Тя се върна в спалнята и затвори вратата, а Демарко се обърна отново към шефа си. Махоуни все още се мръщеше. Тази вечер може и да не изневеряваше на жена си, както си беше помислил Демарко, но се беше докарал в ужасно настроение с размисли за Морели.

Демарко продължи разговора си с Махоуни оттам, докъдето бяха стигнали.

— Вижте, знам, че сте недоволен — каза той, — но на този етап какво мислите, че мога да направя? Да не би да очаквате от мен…

— Очаквам от теб резултати! — извика председателят.

Демарко нямаше и бегла представа какво да предприеме. Опитваше се да измисли нещо, което да каже, когато председателят кимна няколко пъти с голямата си глава, все едно току-що беше стигнал до някакво заключение за своя служител.

— Какво свърши с хлапето на Хансън? — попита той.

Махоуни толкова бързо беше сменил посоката, че на Демарко му отне няколко секунди да се ориентира. Хансън беше бащата на онова диване, което беше проследил преди няколко дни. Радостен от смяната на темата, Демарко му разказа, че е открил, че хлапето взема наркотици и че е докладвал на бащата.

— Дадох му името на добър терапевт — добави той.

Устните на Махоуни трепнаха в кратка презрителна усмивка.

— Повечето ти задачки са такива, нали? — каза той. — Няколко часа лесна работа без никакви рискове.

Демарко не каза нищо. Очевидно Махоуни беше решил да забрави как Демарко на два пъти едва не го очистиха, докато изпълняваше негови „задачки“.

— Да — продължи Махоуни, — през половината от времето дори не стъпваш в офиса. Добре ти е така, нали?

Махоуни направи пауза, след което добави:

— Синко, време е да си заслужиш прехраната.

Демарко седеше безмълвен и се опитваше да измисли сразяващ аргумент срещу този лицемер, но знаеше, че е безсмислено.

С известно усилие Махоуни изтласка туловището си от канапето и пристъпи до стола на Демарко. Взе чашата му с бърбън от ръката; а той беше отпил едва една глътка. Негодникът сам щеше да изпие останалото. Като сложи ръка на рамото на Демарко, Махоуни каза:

— Трябва да отидеш някъде, където ще можеш да си помислиш, синко. Имаш много да мислиш.

Перилото беше високо един метър. Ема качи левия си крак отгоре, после се наведе, без да свива другия крак, и докосна коляното си с чело. Повтори го десет пъти.

Алеята за джогинг се намираше по продължение на река Потомак откъм страната на Вирджиния и Ема се намираше близо до Мемориал Бридж. Искрящо бял, Мемориалът на Линкълн блестеше отвъд реката. Алеята се простираше от Вашингтон чак до Маунт Върнън, над трийсет километра. Ема понякога пробягваше този маршрут, когато се готвеше за маратон. Не знаеше докъде щеше да тича днес, но си мислеше да стигне до края и после да се обади на Кристин да дойде да я вземе с колата от Маунт Върнън. Имаше чувството, че е на ръба да експлодира, и тичането за нея беше най-доброто лечение.

Приключи с левия крак и точно беше вдигнала десния върху перилото, когато чу глас зад гърба си.

— Добро утро.

Ема обърна глава. Чарли Еклънд. Бодигардът му се беше облегнал на предната броня на колата.

— Какво искате? — попита тя, но продължи със загрявката.

— Реших, че можем да престанем да се заплашваме един друг — каза Еклънд. — Вече няма да следя вас или приятелката ви, нито ще навредя на някой ваш познат. А в замяна вие няма да изпращате снимки на директора ми.

Ема свали крака си от перилото и се обърна с лице към Еклънд.

— Може пък и да му ги пратя.