Майк Лосон - Вътрешно разследване

Трябва да беше заспал, защото, когато телефонът иззвъня и той погледна часовника, видя, че е десет вечерта. Изгъгна едно „ало“ в слушалката.

— Хотел „Мейфлауър“. Стая 1016 — каза гласът от другата страна и затвори.

Мамка му.

Гласът беше на Махоуни.

Стая 1016 всъщност беше двустаен апартамент.

Демарко седеше на един неудобен стол антика с права облегалка. Големият задник на председателя се ширеше на двойно канапе, а големите му месести стъпала и тлъстите му безкосмени крака се подаваха изпод края на бяла хавлия. На гърдите хавлията имаше бродерия с името на хотела.

Бялата грива на Махоуни беше рошава, а бузите му — румени. В дясната си ръка държеше чаша с бърбън, а на масичката до него стоеше полупразна бутилка „Уайлд Търки“. Това обясняваше руменината. Във въздуха се носеше лек аромат — ароматът на парфюм, ароматът на жена. Това също можеше да обясни руменината. Вратата към спалнята беше затворена.

— Видя ли го по телевизията — попита Махоуни, — с тая шибана сценка, дето изигра с бебето?

Демарко кимна.

— Всички номера са му ясни. Как го е измислил тоя толкова бързо, кучият му син?

Демарко сви рамене. Не му пукаше, че Пол Морели може да крои себеугодни планове със скоростта на светлината.

Председателят отпи от бърбъна с намръщено изражение на лицето. Изглеждаше ядосан и гневът му като че ли беше насочен към Демарко.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Какво смятам да правя ли? — повтори Демарко, шокиран, че Махоуни е прекъснал плътските си удоволствия, за да му зададе подобен въпрос.

— Е? — настоя Махоуни.

— Не съм планирал да правя каквото и да е. Единственият ми шанс беше да накарам полицията да поднови разследването, което те няма да направят. А сега, дори и да се стигне дотам, след като Маркъс Пери и Ейб Бъроус вече са мъртви, няма да могат да лепнат нищо на Морели. Съжалявам, но стигнах до задънена улица.

Председателят изпи останалия бърбън и тресна чашата си на масата до канапето.

— Съжаляваш! Мрънкането ти никаква работа не върши, по дяволите! Трябва да направиш нещо.

— Като какво например? — Демарко дори не се опита да прикрие гнева в гласа си.

— Не знам „като какво“, но трябва да направиш нещо. Имам дълг, Джо. Имам морален дълг към американския народ.

Това бяха пълни глупости. Махоуни нямаше да разпознае моралния дълг, дори ако го захапеше за задника. Но сега Демарко поне беше наясно защо са го повикали в хотелската стая: шефът му цял ден се е тюхкал, че Морели в крайна сметка ще разбере за кого работи Демарко, а сигурно се опасяваше, че дори той може и да не оцелее, ако Морели реши да го погне. И така, Демарко съвсем ясно можеше да си представи как Махоуни — с нарушена от притеснение еректилна функция — става от леглото, ядосан и незадоволен, за да привика своя подчинен. Демарко очевидно беше единствената останала пионка на шахматната дъска, с която Махоуни разполагаше.

Демарко отвори уста да възрази, но когато видя изражението на Махоуни, се спря. Вместо това попита:

— Мога ли да изпия едно питие?

Махоуни се поколеба. Демарко се досети, че не иска да дели пиенето си; сигурно остатъкът едва щеше да му стигне, докато дойде време да се прибере при жена си. Но накрая Махоуни, макар и с нежелание, кимна. Демарко си наля една голяма доза само за да го подразни.

— Сър — каза Демарко, след като бърбънът беше затоплил гърлото му, — какво по-точно очаквате от мен? Искам да кажа…

В този момент вратата на спалнята се отвори. Майчице! — помисли си Демарко. Поне щеше да види с коя се чука Махоуни. Демарко очакваше да се провикне към жената да остане в стаята, но той не го направи. Демарко се обърна и погледна през рамо. Жената, която излезе от стаята, беше облечена в бяла хавлия на хотела, също като Махоуни.

Беше Мери Пат, съпругата на Махоуни.

Мери Пат имаше къса бяла коса, чийто цвят почти перфектно пасваше с този на мъжа й. Беше висока около метър и шейсет, слаба и прекрасна. И въпреки че беше на възрастта на Махоуни, тя изглеждаше с десет години по-млада, защото нямаше нито един от мръсните, съкращаващи живота навици на половинката си. Не пушеше, пиеше много рядко, ходеше на йога и на дълги разходки, а в последните години беше станала и вегетарианка. Щеше да надживее Махоуни с трийсет години. За дълголетието й щеше да допринесе и това, че тя беше един от най-милите хора, които Демарко познаваше. А той силно вярваше, че добрите хора живеят по-дълго от не толкова добрите.