Майк Лосон - Вътрешно разследване

За да се отърве бързо от секретарката на Махоуни, Демарко се представи като шефа на президентския кабинет.

— Били, момчето ми — весело се обади председателят, когато вдигна слушалката.

— Аз съм — каза Демарко.

— Какво, по дяволите…

— Пуснете си четвърти канал.

Веднага се чу звук от телевизор и как Махоуни повтаря „Майчице мила“ няколко пъти. След това каза в слушалката:

— Ей, ама това си ти. Какво, по дяволите, правиш там?

— Ченгетата са ме изпортили на Морели. Ходих при тях вчера, за да се опитам да ги убедя, че трябва да подновят разследването за смъртта на Лидия, и те са докладвали на сенатора. Тази сутрин той ме извика в офиса си и заплаши, че щял да ме разори от съдебни дела, ако продължа да се ровя. После ми каза да напусна града.

— Това тъпо копеле — процеди Махоуни.

— Морели? — попита Демарко.

— Не, черното хлапе — отвърна Махоуни, който очевидно още гледаше репортажа. — Какво, по дяволите, си е въобразявало?

— Чухте ли ме изобщо? Морели ми каза да напусна Вашингтон.

— Да — рече Махоуни.

„Да“ какво? Демарко изчака шефът му да каже още нещо и накрая се принуди да хвърли бомбата.

— Истинската причина Морели да ме извика беше твърдото намерение да изкопчи за кого работя.

— Копелето — измърмори председателят. Ето сега беше привлякъл вниманието му. — И ти какво му каза?

— Че не работя за никого.

— И той повярва ли ти?

— Не — отвърна Демарко. — Ще ви кажа и още нещо: сега, след като и Бъроус, и Маркъс Пери са мъртви, Морели е недосегаем.

Председателят помълча няколко секунди. На заден план се чуваше телевизорът. Най-накрая Махоуни проговори:

— По дяволите, синко, наистина си оплескал нещата.

Демарко влезе в сградата на Конгреса и се спусна по стълбите до подземния си офис. Заключи вратата, остави слушалката на телефона на бюрото и изключи мобилния си. Имаше нужда да помисли; имаше нужда да реши какво да прави по-нататък. В крайна сметка стигна до извода, че отговорът е следният: нищо.

Както беше казал на Махоуни, вероятността изобщо някога да осъди Пол Морели за убийството на жена му вече беше нулева, при положение че Маркъс Пери и Ейб Бъроус бяха мъртви. В допълнение към липсата на свидетели съществуваше и фактът, че ченгетата не желаеха дори да допуснат версията, че мъж с репутацията и калибъра на Морели би могъл да е убиец. А щом и Лидия беше мъртва, изглеждаше точно толкова невероятно да успее да свърже Морели с онзи влиятелен мъж, който от години бе извършвал престъпления, за да движи напред политическата му кариера. Най-сетне, от разговорите му с жените, които Морели беше изнасилил — сега Демарко нямаше и капка съмнение, че Лидия му е казала истината тогава, — ставаше ясно, че няма вероятност нито Давънпорт, нито Тайлър някога да свидетелстват срещу нападателя си.

Пол Морели очевидно беше брониран.

Демарко също така знаеше, че не е това проблемът, за който трябва да се притеснява. Майната му на Морели. Какво щеше да се случи със самия него ! Колкото и да беше странно, той осъзна, че не се страхува Морели да не го очисти. Морели не беше побъркан сериен убиец, беше прагматичен човек. Беше убил жена си само защото не бе успял да измисли друг начин да й затвори устата. Но не му беше нужно да убива нищожеството Джо Демарко, човек без влияние или авторитет и без капка доказателство, което да може да му навреди. Така че Морели сигурно нямаше да го убие, но можеше и да реши да удържи обещанието си да го съсипе професионално и финансово и да го изгони от града. А Джон Махоуни щеше ли да го спаси? Да бе, да. Демарко се изсмя на глас при тази мисъл. Единствената грижа на Махоуни беше той самият да не влезе в черния списък на бъдещия президент на САЩ.

Демарко се замисли какво би се случило, ако си загуби работата. Може и да имаше диплома по право, но никога не беше практикувал. Просто се виждаше, на тази възраст, как подава документите си в някоя правна фирма и как ще го попитат какво е правил от колежа насам. „Ами какво да ви кажа — щеше да отговори той, — носех пликове с пари на един политик, когото не мога да назова.“ — „Много ви благодарим — щяха да му кажат от правната фирма. — Не ни се обаждайте, ние ще ви потърсим.“

Направи една бърза сметка. Ако вземеше добри пари от къщата в Джорджтаун и платеше дълговете по ипотеката, и имайки предвид колко имаше в спестовната си книжка, колко можеше да издържи, преди да се наложи да се хване на работа в „Макдоналдс“, където ще пържи картофки? Отговорът на този въпрос, доколкото го биваше в аритметиката, беше около две седмици.