Саймон Бекетт - Мъртви води

— Е, ще пия.

Тя се извърна, докато той наливаше вино в чашата си, но успях да забележа притеснението на лицето й. Те явно държаха вино, а Траск нямаше против другите в дома да пият. Но очевидно тук имаше някакъв проблем и се надявах, че не съм станал причина за залитане в стара зависимост.

Траск кимна одобрително, след като вкуси.

— Не си го купил в Крукхейвън.

— Не, в "Теско".

— Да, стори ми се, че разпознавам специфичен тероар.

Архитектът полагаше усилия да води неангажиращ разговор. Дадох си сметка, че надали скоро са имали гости.

— Благодаря за поканата. Оценявам я.

— Не се дръж глупаво, това е най-малкото, което мога да сторя след вчера — отвърна той, но не вложи особена страст в думите си. Отпи отново от виното, после взе бутилката и доля и трите чаши. Включително моята, преди да успея да го спра. — Къде е Фей? Смятах, че ти помага.

— Така и правеше. Просто отиде до тоалетната… — Рейчъл отнесе една тенджера до мивката и я отцеди. Долових напрежението в гласа й, но май само защото знаех за дребната лъжа — Траск май не забеляза.

— А Джейми?

— Сблъсках се с него отвън — обадих се аз.

Архитектът се намръщи.

— Какво правеше?

— Нямам представа — отвърнах с надежда, че не съм се намесил ненужно. Божичко, Рейчъл бе права, наистина бе като да стъпваш по тънък лед.

Андрю стрелна Рейчъл с поглед.

— Казах му, че тази вечер ще се храни с нас. Надявам се, че не е хукнал пак нанякъде!

— Няма, той знае — гласът й прозвуча безстрастно, очевидно беше свикнала с подобно посредничество. — Някой може ли да сложи масата, моля?

Станах да се заема, но Траск ми махна да си седна.

— Ще я оправя. Сигурно си имате предостатъчно работа, нали, доктор Хънтър?

— Наричай ме Дейвид — предложих, за да заобиколя въпроса му.

Питането може и да бе напълно невинно, но нямах намерение да бъда въвлечен в обсъждане на случая.

Траск взе прибори и тръстикови подложки от едно чекмедже и отиде да ги подреди на масата.

— Е, знаеш ли вече колко време ще останеш?

— Вероятно още няколко дни. Но ако отсядането в къщата за гости е проблем, ще намеря друга квартира.

— Ако беше проблем, изобщо нямаше да си там — той приключи с оправянето на масата и отпи отново от виното. Погледна към почти празната бутилка, отиде до хладилника за вино и избра друга.

Видях Рейчъл да го поглежда притеснено.

— Е, как върви разследването?

— Напредва.

— Напредва, значи… — Андрю извади тирбушон от чекмеджето и с острието смъкна фолиото от гърлото на бутилката. — Ами онова нещо в потока? Имате ли вече представа кой е бил?

— Андрю, сигурна съм, че Дейвид…

— Аз пък съм сигурен, че Дейвид може сам да отговори — той завинти тирбушона на мястото му. — Държа се като добро момче и не питам нищо за Вилиърс. А смятам, че имам право да се поинтересувам за трупа, с който дъщеря ми делеше бодливата тел.

Тапата изскочи с пукот. Траск остави отворената бутилка и ме погледна предизвикателно.

— Съжалявам, но не мога да ти кажа нищо — отвърнах, което беше истина, откъдето и да го погледнеш.

— Твърдиш, че полицията не е споменала нищо друго за него?

— Не и за това кой е.

Все още нямах представа за самоличността му, така че бях искрен. Дори не бях имал възможност, да прочета доклада от аутопсията, изпратен ми по имейла от Лънди, въпреки че успях да го сваля на компютъра си, докато бях в моргата. Траск не ми се стори доволен, но преди да успее да попита още нещо, на долния етаж хлопна входната врата.

— Това трябва да е Джейми — Рейчъл ми се стори успокоена от промяната. Отиде до площадката и подвикна надолу: — Джейми, ще кажеш ли на Фей да се качва? Вечерята е готова.

Траск се смълча, докато отивахме към масата, изсипа в чашите остатъка от донесеното от мен вино и доля своята от бутилката, която току-що беше отворил. Видях Рейчъл да го поглежда с тревога, но не каза нищо.

Осъзнах, че изобщо не трябваше да приемам поканата. Наемането на къщата за гости беше едно, но споделянето на вечеря на масата със собственика й бе съвсем друго. Прекалено много беше да искам от него да избягва всякакви разговори, свързани с разследването. И трябваше да проявя достатъчно здрав разум, за да предвидя в какво положение ще се озова. Всички извън разследването все още смятаха, че Лео Вилиърс е мъртъв и че именно неговият труп е прибрала полицията от естуара. Така че не само се канех да седна на вечеря със семейството на изчезнала жена, но и щях да се преструвам, че не знам, че заподозреният й убиец все още е жив.