Саймон Бекетт - Мъртви води

— Какво общо има честността? — поинтересува се Джейми. — Това си е моят живот и мога да постъпвам както пожелая!

— Джейми… — обади се Рейчъл, но нито той, нито баща му й обърнаха внимание.

— Не и ако ще се държиш като проклет идиот! — избухна Траск. — Няма да допусна да захвърлиш всичко заради някаква детинска прищявка!

— О, понеже ти си такъв специалист?

— Защо? Вярно е и всички го знаем! Ако не бе настоявал да ни довлечеш чак тук, тя нямаше да…

Столът на Траск изскърца по дървения под, когато той скочи на крака. Опитах се да измисля нещо, което ще разсее напрежението, но не ми хрумна нищо.

— Какво ще направиш? Ще ме удариш ли? — лицето на Джейми пулсираше в гневно червено. — Давай тогава, от толкова време ти се иска. Защо не го направиш?

— Спрете! — викът на Рейчъл сряза напрежението в стаята. — За бога, спрете! И двамата, просто… спрете!

Всички се обърнаха към нея. Тя се взираше в масата, гърдите й се надигаха и спадаха. Напрежението се сгъсти. Траск си пое дъх да заговори, но в същия момент отдолу се разнесе силно чукане.

На входната врата имаше някой.

Все едно се пукна мехур. Секунда-две никой не реагира, после Траск се съвзе.

— Кой, по дяволите, е дошъл? — изръмжа и тръгна към стълбите. Който и да беше, искаше да привлече вниманието. Усещах вибрациите на пода под напора на ударите. Кучето се разлая и вдигна още по-голям шум.

— Аз ще отида. Тихо, Кейси! — Рейчъл се надигна. Траск й махна да седне с недоволно изражение на лицето.

— Не, остани… — стори ми се, че се радва на извинението да избяга от масата. — Добре де, добре!

Блъскането не спря. Рейчъл се обърна към Джейми.

— Добре ли си?

Той кимна, но все още беше зачервен.

— Да.

— Ще счупят вратата накрая! — възкликна Фей, едновременно потресена и уплашена, когато блъскането се усили още повече.

— Боже мой, казах, че идвам! — разнесе се от коридора гласът на Траск. Шумът спря при отключването на предната врата. — Добре, какво…

— Къде е малкото копеле?

Последва внезапна шумотевица. Скочих на крака при тропота на тежки стъпки по стълбите, след секунда в стаята нахлу Кокър.

Омасленият гащеризон и шапка бяха заменени с джинси и риза с къс ръкав, опъната на бицепсите и шкембето. С бясно изражение едрият собственик на морската морга се втурна право към Джейми.

— Малко лайно такова, ще те убия!

Пристъпих пред Кокър и вдигнах ръце, за да го спра или успокоя. Не ми се отвори възможност. Той ме избута настрани и дали нарочно или случайно — ме улучи с длан в лицето. Пред очите ми плисна тъмнина и аз го сграбчих, за да го издърпам назад. Сякаш се опитвах да спра бик. Усетих мускулите под тлъстините да се стягат, но вместо да ме отърси от себе си, той внезапно спря. Запримигвах да си прочистя очите след удара и видях причината.

Рейчъл бе прихванала Фей с една ръка, с другата държеше кучето за нашийника, а то се късаше да лае. Джейми бе застанал пред тях блед, но решителен. Ръката му стискаше големия нож за хляб.

— Какво ще направиш с това чудо? — изсумтя подигравателно механикът.

Но не посмя да се приближи. Все още го държах за ръката и вдишвах вонята на автомобилно масло и пот. Чудех се какво да направя, когато Рейчъл тикна каишката на кучето в ръката на Фей и тръгна напред.

— Какво, по дяволите, ти става, човече?

Кокър явно бе хванат неподготвен от избухването й. Врътна брадичка към Джейми.

— Питай него!

Момчето примигна объркано, после зяпна покрай Кокър и изражението му се промени.

— Татко? Добре ли си?

Траск се появи на площадката, разрошен и разтреперан, но невредим. Стисна здраво юмруци, докато оглеждаше сцената.

— Имаш пет секунди да се махнеш оттук, преди да викна полицията.

Кокър изскубна ръка от хватката ми.

— Добре! Викай ги! Кажи им какво е направил шибаният ти син!

— И какво е направил?

— Опитал се е да насили Стейси!

Джейми го зяпна, след това внезапно почервеня.

— Какво? Не, това са глупости!

— Тя ми се обади, беше ужасена! — изръмжа Кокър. — Каза, че си я преследвал от седмици, не си приемал "не" за отговор! И когато не е променила мнението си, си опитал да я насилиш!

— Аз, да насиля нея? Шегуваш се, тя ме молеше …

Гласът на Траск изплющя като камшик.

— Стига толкова!

— Но, татко…

— Казах стига толкова. И, за бога, остави проклетия нож! — архитектът се обърна към Кокър: — Кога се предполага да е станало това?

— Няма "предположения", срещнала се е с него след работа, днес следобед! — плю механикът. — Обади ми се разплакана. Накара ме да обещая да не казвам на полицията, не искала да създава неприятности на малкото копеле!