Саймон Бекетт - Мъртви води

Значи някой беше казал на работодателя му, а шофьорът ги беше подслушал. Запитах се дали информацията е дошла по официален път, или е резултат на любезност, оказана от високопоставените приятели на сър Стивън. Съсредоточих се върху свалянето на гащеризона, като се преструвах, че не забелязвам погледа на шофьора.

— Винаги си е бил такъв.

Погледнах го, понеже не знаех какво има предвид.

— Синът на стареца — обясни той и се ухили през цигарения дим. — Винаги е бил чекиджия. Някои хора не знаят кога са попаднали в кацата с меда.

Нямаше нужда да отговарям. Кимнах към къщата, докато смъквах гащеризона, и го хвърлих в коша наблизо.

— Май шефът ти е приключил.

Събеседникът ми рязко се обърна, точно когато сър Стивън и адвокатите му се появиха зад фасадата на къщата. Очевидно дискусията с Кларк се беше оказала кратка. Без да си дава много зор, шофьорът застана мирно и цигарата му изчезна като при фокус с карти.

Не желаех да имам нищо общо с тази групичка, така че се обърнах и се отдалечих.

Останах в моргата до след шест. Бих стоял и повече, но не бях забравил за поканата на Траск за вечеря и исках да се върна в къщата за гости да се преоблека. И бездруго по това време вече не можех да постигна кой знае какво.

Прекарах следобеда с останките от естуара. Извадих останалите почистени кости от кашата, образувана от разтворителя, и ги изплакнах, преди да ги наредя на масата да съхнат. Почистени от меките тъкани, отделните кости бяха кремавобели и гладки — от елегантната извивка на ребрата до сложните прешлени на гръбнака. Това беше човешко същество, сведено до най-основните си механични съставки, биологична скулптура, която не даваше усещане за личността, която някога е представлявала. Беше поредното унижение за онова, което до не толкова отдавна е било личност. Но бе необходимо и поне за мен далеч по-малко оскърбително от деянието, отнело живота на мъжа.

С малко късмет щеше да ни каже повече за миналото му.

Сглобяването на скелет става по-лесно с практиката. В крайна сметка то е набор от повтарящи се вариации на един и същ пъзел, където парченцата са познати, но различни всеки път. С очевидното изключение на черепа, скелетът беше в добро състояние. Не само липсваха зловещи травми, но нямаше и стари контузии, деформации или признаци на деградация поради заболяване или старост. Най-забележителното в него беше неговата незабележителност.

Ако времето не беше от такова значение, щях да изчакам до цялостното сглобяване на скелета, преди да го изследвам. И без това щях да повторя упражнението, преди да напиша доклада си. Но успях да добия добра представа за състоянието и характеристиките на костите, докато се занимавах с тях, и общата картина вече започваше да се оформя. Под акомпанимента на тихото съскане на лабораторната камина оставих витаещия гняв към сър Стивън да се оттече и потънах в заниманието си. Беше недвусмислена, еднообразна задача — нещо, което бях правил толкова пъти досега, че бе добило почти медитативни свойства. Когато един от техниците дойде да ми каже, че се обажда Лънди, останах изненадан колко бързо се е източил следобедът.

Напуснах ухаещата на химикали и готвено месо зала за аутопсии и отидох да се обадя по телефона. Лънди започна с извинение.

— Не трябваше да те поставям в това положение пред сър Стивън. Помислих, че може да е от помощ да чуе новината от първа ръка, но трябваше да се сетя, че ще те вземе на прицел.

— И по-лоши неща съм чувал — уверих го. — Просто ме изненада, че си е дал труд да ме проучи.

Лънди се засмя:

— Човек не стига до неговото положение, като оставя подробностите на случайността. Смея да кажа, че знае какво сме яли на закуска всички ние, включително шефката.

— Как мина разговорът? — попитах, припомнил си суровото изражение на Кларк, докато отиваше да разговаря със сър Стивън.

— О, да речем, че мачът е равен. Дипломацията не е най-силната страна на Кларк, но дори адвокатите на сър Стивън не могат да оспорят сериозните доказателства.

Бях имал време да помисля по въпроса на връщане от къщата на Лео Вилиърс към моргата. Както и да разглеждах ситуацията, поведението на сър Стивън изглеждаше неадекватно. Не толкова заради липсата на емоции — всеки се справя със скръбта по различен начин и невинаги публично, но настояването, че синът му е мъртъв изглеждаше някак перверзно. Познавах хора, които отказват да приемат смъртта на роднини, но никога не се бях сблъсквал с обратното.