Саймон Бекетт - Мъртви води

— Бигълът на Вилиърс — уточни той, загледан в мръсната кафяво-бяла козина, която разкриваха техниците. — Приспал го е точно преди изчезването си…

Кимнах, понеже си спомних, че ми бе разказал за ветеринарката, която последна е видяла Лео Вилиърс. Поне последната, за която знаехме.

— Сигурно е обичал кучето, за да го погребе лично — казах. Повечето хора биха оставили ветеринаря да се погрижи за останките.

— Имал го е още от тийнейджър. Ветеринарката каза, че бил "видимо разстроен", когато го приспала. Изненадал дори нея, но пасваше добре на теорията за самоубийството. Последната сламка един вид… — Лънди погледна през рамо към гроба, а мустаците му провиснаха неодобрително. — Поне тази смърт не е изфабрикувал.

— Искаш ли да остана, докато се уверят, че отдолу няма погребано нещо друго?

Инспекторът поклати глава.

— Не. Мисля, че открихме единствения труп. Съжалявам за фалшивата тревога. Спокойно се върни в моргата. Колкото по-скоро узнаем кого сме извадили от естуара, толкова по-бързо ще разберем какво се е случило.

Свалих си ръкавиците, като внимавах да не обеля и лейкопласта с тях. Бях се преоблякъл напразно, но понякога става така.

— Може ли да е някой друг местен?

— Не, поне доколкото ни е известно. Единствените двама, обявени за изчезнали от района, са Ема Дерби и Лео Вилиърс, а вече знаем, че труповете не са техни.

— Е, който и да е бил, вероятно е бил под трийсет — заявих. — Пръстите-чукчета са подвеждащи. Причината за появата им не е свързана с възрастта. От състоянието на костите, които съм разгледал досега, бих казал, че жертвата почти със сигурност е била над двайсет и под трийсет години.

Много щателно бях подбрал кои кости да извадя от разтворителя, като се съсредоточих първо върху онези, които според мен носеха най-много информация. Краищата на ребрата при корема се променят с възрастта, също и повърхността на хълбочната кост на таза, и двете стават по-груби и по-порьозни с времето. Открих известно загрубяване, но никаква порьозност в костите, които бях проверил, и макар че трябваше да проведа далеч по-внимателно проучване, за да съм сигурен, бях уверен в оценката си към момента.

— Значи малко по-млад от Лео Вилиърс — заключи Лънди. — Това помага, но има ли нещо друго? Не знаем дори дали е бил бял или чернокож.

Бях опитал да установя расата, но без особен успех. В смъртта хората са точно толкова сложни, колкото и докато са живи. И определянето на произхода е пословично трудно дори при по-добре запазени останки. Цветът на кожата може да е подвеждащ и се променя, щом тялото започне да се разлага. Смъртта е големият изравнител, който потъмнява светлата кожа и обратното. Има някои скелетни характеристики, които посочват един или друг вид расова принадлежност, но дори те невинаги са ясно обособени.

Тези останки бяха поредното доказателство. Когато всички ги смятаха за Лео Вилиърс, приехме, че става дума за бял мъж. Сега това не можеше да се смята за даденост и възникваше друг проблем. Повечето расови характеристики се откриваха в черепа, но този на трупа от Бароус беше силно увреден от изстрела. Липсваха долната челюст и костта под носната кухина, където навремето са се намирали предните зъби, беше натрошена на неравна дъга. Бяха останали само счупени чукани от задните кътници и празни гнезда, които нямаше да са от полза дори за съдебен зъболекар.

— Останките от назалния мост не стигат много далеч, което предполага, че е възможно трупът да е на чернокож или азиатец — казах на Лънди. — Но очните орбити са по-ъгловати, отколкото правоъгълни или заоблени, което е по-скоро характеристика на бялата раса.

— Значи може да е със смесен произход?

— Вероятно. Или просто да е имал по-необичайни лицеви характеристики… — вдигнах рамене. — Съжалявам, но не бих могъл да кажа повече.

Лънди въздъхна.

— Е, това все пак ни подсказва още нещичко. Макар че ако е бил от смесен произход…

— Какво? — подканих го.

Но той поклати глава.

— Просто мисля на глас. Хайде да те изпратя до колата.

Бяхме се отдалечили едва на няколко крачки, когато телефонът на Лънди звънна. Той спря да го вдигне и видях как изражението му се смени.

— Сега веднага, така ли? — каквото и да му казаха от другата страна, не го развесели. Масивните му рамене увиснаха. — Боже. Добре… — и прибра телефона. — Имаме си компания!

Сър Стивън Вилиърс не беше сам. Не водеше високопоставен полицейски служител, но в замяна бе придружен от трима адвокати, двама от които — мъже на средна възраст със скъпи, но консервативни костюми, третата беше жена, чиято матовочерна коса издаваше несполучливо боядисване. И тримата вървяха малко зад клиента си в несъзнателен защитен строй, като най-старшият адвокат бе до рамото на Вилиърс, а другите двама го следваха на по половин крачка. Докато напредваха към нас през моравата, ефектът беше като на майка патица, следвана от люпилото си. Макар и много по-зловещ.