Саймон Бекетт - Мъртви води

Вече бяхме поели надолу, преди Траск да ме повика от горното стъпало:

— Доктор Хънтър? Ако не си зает утре вечер, ще се радвам да се присъединиш към нас за вечеря. Сервираме около седем и половина.

Ясно забелязах, че Рейчъл изглежда не по-малко изненадана от мен. Поколебах се, бързо прецених дали да приема, или не. Но след всичко случило се, не виждах причина да откажа.

— И аз ще се радвам!

Ботушите ми се бяха втвърдили от второто накисване, но ги обух. Рейчъл ми подаде изпраните дрехи и все още влажното яке и настоя да взема продуктите, които бях купил сутринта. Изглеждаше потисната, докато вратата се затваряше, надявах се, че не съжалява, задето се е разкрила толкова.

Нощта бързо се спускаше над Бакуотърс, докато пресичах горичката от бели брези. Стволовете им призрачно сияеха в здрача, а клоните им се полюляваха на вятъра, в който звънеше тихото плискане на потока. Бях преполовил пътя до колата, когато осъзнах, че ключовете не са в мен. Понечих да се върна в къщата, но спрях, когато предната врата се отвори и оттам се показа Рейчъл.

— Това ли търсиш? — попита тя, докато слизаше по стълбите, и вдигна ключовете от колата ми.

— Май да. Благодаря!

— Този за къщата за гости също е в мен. Даде ми го тази сутрин.

Съвсем бях забравил. Радвах се, че не съм отпътувал, преди да се усетя, и зачаках, а Рейчъл прерови разнообразните ключове на връзката.

— Съжалявам, някъде тук е. Използвам резервните ключове на Ема и все още не знам за къде са половината от тях — тя се мъчеше да види връзката на слабата светлина. — А, ето го.

Докосна с пръсти моите, докато ми даваше ключа от къщата. Контактът беше мимолетен, но усетих боцкане като от електрически ток. Рейчъл стоеше угрижена на пътя.

— Виж, всичко, което казах тази ве…

— Не се притеснявай, дума няма да излезе от устата ми — уверих я, разочарован, че й се налага да ме моли.

— О, не, нямах това предвид! — каза тя припряно и се пресегна да ме хване за ръката. — Просто… Е, исках да ти благодаря. Обикновено не хленча толкова, но наоколо нямаше с кого другиго да поговоря.

— Не хленчеше. И се радвах да те слушам.

Тя стоеше достатъчно близо, за да усетя топлината на тялото й във вечерния хлад. Мигът се проточи.

— Добре тогава — отърси се Рейчъл и леко се усмихна, когато отстъпи встрани. — Ще се видим утре.

Добре тогава. Проследих завръщането й в къщата и изчаках да чуя затварянето на вратата, преди да продължа към колата си. Все още беше влажна отвътре и лъхаше на мухъл — знаех колко време ще е нужно, за да изветрее миризмата, но почти не й обърнах внимание. Осъзнах, че още се усмихвам. Двигателят запали от първия път и ако изобщо имаше някаква разлика, тя беше, че колата реагира много по-добре отпреди. Джейми се беше справил чудесно и си отбелязах да му благодаря — и платя, — когато се върна за вечерята.

Но на път към къщата за гости мислех предимно за Рейчъл. Тя просто те докосна по ръката няколко пъти, не прави от мухата слон. Би трябвало да се съсредоточа върху онова, което ме очакваше в моргата. Предстоящият ден щеше да е тежък. Оказа се, че е дори по-тежък от очакваното.

На следващата сутрин полицията намери гроб в къщата на Лео Вилиърс.

Лънди ми се обади преди обяд. Бях прекарал сутринта в изплакване на разчленения скелет от Бароус, който се кисна в разтворителя цяла нощ. Въпреки че костите бяха затворени в лабораторната камина, въздухът миришеше смущаващо на телешко варено. Следващата стъпка щеше да е обратното нареждане — времеемък процес, който включваше подреждане на всичките двеста и шест отделни кости в правилното им анатомично положение, докато не се възстанови целият скелет. В случая щеше да отнеме дори повече време, тъй като черепът беше фрагментиран от изстрела. И тъй като Кларк с нетърпение чакаше информация, бях се заел да огледам повърхностите на определени ключови кости, които вадех една след друга от съдовете. Надявах се да успея да я снабдя поне с предварително обобщение в края на деня.

Лан почука на вратата на залата за аутопсии, точно когато плакнех таза.

— Инспектор Лънди е на телефона, доктор Хънтър.

Бях оставил своя телефон в съблекалнята, заедно с другите си вещи, понеже не исках да го нося в залата, докато работя. Поставих таза на поднос от неръждаема стомана, свалих си ръкавиците и отидох да приема обаждането.

— Кога можеш да дойдеш до къщата на Лео Вилиърс? — попита Лънди без встъпление.