Саймон Бекетт - Мъртви води

— Сигурна ли си, че няма да е проблем?

— Разбира се. Защо да е проблем? — тя ми се усмихна притеснено и гърдите ме стегнаха, докато я гледах как реди сандвичите в чиниите. — Е, разкажи ми нещо за себе си. Не пожела да се обадим на никого, когато беше болен, и знам, че не си женен. Разделени ли сте, разведен или…?

Имах чувството, че съм стъпил на твърде стръмен склон.

— Вдовец съм. Съпругата и дъщеря ми загинаха в катастрофа преди няколко години.

Постарах се да говоря равно. Думите вече бяха изгубили голяма част от ударната си сила, повторението притъпяваше болката в старата рана. Очите на Рейчъл се разшириха от изненада, тя се пресегна и сложи длан на ръката ми.

— Съжалявам — в гласа й прозвуча тъга, но не и неловкостта или притеснението, които бях свикнал да очаквам. Задържа ръката си още малко и после я отпусна. — На колко беше дъщеря ти?

— На шест. Казваше се Алис — усмихнах се аз.

— Хубаво име.

Така мислехме и ние. Кимнах. Изражението й беше омекнало.

— Затова ли се стараеш толкова много?

— Не те разбрах.

— В работата си. За теб не е просто професия, нали? Наистина я вземаш присърце.

Известно време търсих подходящите думи, после просто свих рамене.

— Не, не е просто работа…

Последва тишина, но не неудобна. Рейчъл плъзна чинията със сандвичите към мен и се усмихна.

— Трябва да хапнеш нещо.

Небето навън потъмняваше все повече, придаваше на стаята сумрачна и интимна атмосфера. Скоро щеше да дойде време да светнем лампите, но домакинята ми изглеждаше доволна да седи в сгъстяващия се здрач. Изглеждаше по-млада, по-спокойна и не мисля, че това бе само ефект от промените в светлината.

Вдигна очи и ме хвана да я гледам.

— Какво? — попита и се усмихна загадъчно.

— Нищо. Просто се питах как стоят нещата при теб. Планираш ли да останеш тук, или ще се върнеш в Австралия?

Беше грешният въпрос. Тя остави сандвича си.

— Не знам. Бях на кръстопът, още преди изчезването на Ема. Току-що бях прекъснала седемгодишна връзка. И той беше морски биолог. И ми беше началник, което направи положението… неловко.

— Какво стана?

— О, обичайното. Двайсет и две годишна докторантка, която изглежда по-добре по бикини.

— Съмнявам се! — изтърсих, без да се замисля.

Рейчъл се усмихна и зъбите й се белнаха дори на слабата светлина.

— Благодаря, но трябва да й го призная. Срещала съм сепии с повече морал, но наистина изглеждаше добре по бански. Както и да е, върнах се на Острова да премисля нещата. Да си прочистя главата, да реша какво да правя. Единственото хубаво, ако може да се нарече така, беше, че по тази причина вече бях тук, когато Ема изчезна.

Настроението се промени, все едно ни лъхна студено течение.

— При тях ли беше отседнала?

— Не, бях дошла за сватба в Пул — една стара приятелка, която не бях виждала от години, но поне бях в страната. Родителите ни са мъртви, така че нямах причина да се връщам особено често. С Ема бяхме обсъждали възможността да се видим, докато съм тук, но така и не стигнахме дотам. Всяка си имаше своя живот, а и не изглеждаше да има нужда да бързаме…

Никога не изглежда така.

— Каза, че била по-малка от теб?

— С пет години. Честно казано, никога не сме били особено близки. Твърде различни бяхме. Тя винаги е била самоуверена и открита. А и поначало притежаваше способността да се харесва на хората около себе си. Когато обръщаше внимание на някого, го караше да се чувства така, сякаш слънцето изгрява специално за него. Просто залязваше доста бързо… — Рейчъл се засмя сконфузено и остави чашата си. — Еха! Не знам откъде дойде това. Май прозвучах като истинска крава.

— Прозвуча като сестра.

— Прекалено си дипломатичен — тя посегна към бутилката с вино и доля чашите ни. — Не искам да добиеш грешна представа за Ема. Можеше да е прекрасна. Държеше се чудесно с Фей, макар че не притежаваше нужното, за да я нарече човек майчински тип. Ема всъщност не се "занимаваше" с деца, така че се отнасяше с Фей по-скоро като с тийнейджър. По-малка сестра. Фей я обожаваше. Затова изминалата година беше много тежка за нея. Вероятно повече, отколкото за всички останали.

Представих си сенките под очите на момичето, прекалено тънките й ръце. Дъщерята на Траск не помнеше майка си, но да загуби и мащехата си на тази крехка възраст, е било тежък удар.

— Затова ли остана?

Притесних се да не съм прекалил. В първия момент Рейчъл не отговори, втренчена в столчето на винената чаша, която полека въртеше в пръстите си. Накрая обясни: