Саймон Бекетт - Мъртви води

— Андрю подозираше ли нещо? — попитах. — За връзката й, имам предвид?

— Не е нещо, което би обсъждал, особено с мен. Веднъж призна как смятал, че Ема си има някого, понеже много често пътувала до Лондон. Но едва после, когато полицията му съобщи, че свидетели са я виждали полугола в спалнята на Вилиърс и тъй нататък, осъзна с кого се е срещала. Боже, беше ужасно! Андрю побесня и тръгна към къщата му да иска признания! За щастие, в къщата нямало никого, но все пак беше глупава постъпка.

— Кога се случи?

— О, много преди Вилиърс да изчезне. И да, полицията знае за това… — в гласа на Рейчъл се прокрадна кисела нотка, която подсказваше, че се досеща какво си мисля. — Андрю и Джейми страшно се скараха. Джейми го обвини, че се държи като егоист и че трябва да мисли за Фей. Прав беше и Бог знае какво щеше да стане, ако Вилиърс си е бил у дома. Но минаха седмици, преди двамата изобщо да си проговорят.

— Не ми влиза в работата — отвърнах предпазливо. — Но ако Ема е обмисляла да напусне съпруга си, не е ли било възможно просто да си е тръгнала?

Рейчъл поклати глава.

— Това беше първата ми мисъл. Но все на някого щеше да се обади досега. Както казах, тя имаше нужда да общува и не й е в стила да си тръгва тихомълком. Обичаше да блъска врати, не би си събрала багажа и просто да изчезне, не и без сцени и скандали. И няма начин да си зареже нещата. Със себе си е носила само чанта и фотоапарат. Оставила е дрехите и паспорта си, дори колата. Минито отвън е нейно. Полицията го намерила изоставено в старата стридоловна станция недалеч оттук. Никой от нас не е посмял да го кара оттогава.

Радвах се, че е станало достатъчно тъмно да прикрие изненадата ми. Нямаше причина Лънди да споменава такива подробности, но явно ставаше дума за същия пристан, откъдето започна операцията по прибирането на трупа в естуара.

Рейчъл отсъстващо си играеше с почти празната чаша.

— Никой не го казва официално, но си мислят, че е отишла някъде на среща с Вилиърс. Никой не знае какво е станало след това. Вероятно няма и да научим, понеже… онзи гнусен страхливец си е видял сметката, вместо да си признае.

Не, помислих си, не — не си е видял сметката. Убил е някой друг, за да изглежда, че е станало така.

Интимността, която бях усетил помежду ни, се изплъзваше. Последните капки се оттекоха с трясъка на автомобилна врата отвън.

— Това трябва да е Андрю — обади се Рейчъл. Изправи се и се огледа, сякаш си припомни къде се намира. — Станало е доста тъмно!

Стана и светна лампите. Здрачът отвън се превърна в мастило, потокът и тресавището изчезнаха, а просторният прозорец се обърна на огледало, което отразяваше стаята обратно към нас. Чу се отварянето на входната врата, а след това тежките стъпки на Траск закънтяха по стълбището.

Изглеждаше напълно изтощен. Лицето му беше видимо обезкървено, бръчките — вдълбани повече. Дрехите му още бяха смачкани и петносани с тиня, изглеждаше с десет години по-стар, отколкото сутринта. Видя ме и спря, сякаш се бореше да отгатне причината за присъствието ми в дома си.

— Как е тя? — попита Рейчъл, щом той се отправи към мивката.

— Спи. Докторите казват, че утре ще се чувства достатъчно добре да се прибере у дома… — Траск завъртя кранчето и си наля вода. Адамовата му ябълка подскачаше, докато пиеше на един дъх и после остави чашата с въздишка. — Къде е Джейми?

— Излезе с Лиъм и другите си приятели. Не каза къде отива.

Траск ми се стори недоволен, но явно нямаше сили да задълбава в темата. Видях го как огледа чашите за вино и сандвичите, останали в чинията. Същото направи и Рейчъл. Очаквах да го попита дали иска чаша, но тя не го стори. Вместо това се засуети:

— Искаш ли да ти направя нещо за хапване?

— Ще ям по-късно. Значи намина на гости, а, доктор Хънтър?

— Не, наминах да си взема багажа — отвърнах и се изправих. Последното, от което според мен Траск имаше нужда, бяха гости. — Радвам се, че Фей е добре.

— Аз също.

— Дейвид ще остане още няколко дни — съобщи му Рейчъл. — Прецених, че няма да има проблем да ползва къщата за гости.

В кървясалите очи на Траск проблесна искрица интерес.

— Работиш с полицията, така ли?

— Просто рутинна лабораторна работа.

Надявах се това изказване да е достатъчно смътно да го откаже. Той кимна, интересът му вече гаснеше.

— Остани колкото желаеш!

Моментът определено беше неловък.

— Е, най-добре да тръгвам.

— Ще те изпратя — обади се Рейчъл, когато се запътих към стълбите.