Саймон Бекетт - Мъртви води

Но най-впечатляваща беше стъклената стена, която обхващаше цялата фасада. Тази панорамна конструкция беше много по-изумителна от еркера в къщата за гости и гледаше право към потока, а френските прозорци извеждаха на дълга тераса. Отвъд нямаше нищо, освен притъмняващото небе над блатото и потока, почти потънали в здрача.

— Страхотна гледка — отбелязах.

Рейчъл хвърли поглед натам, сякаш огромната стена бе нещо, което вече не забелязваше.

— Андрю искал да е основната забележителност на къщата. Лично я планирал, след като се запознал с Ема. Не мисля обаче, че тя се вълнуваше колкото него… — стори ми се, че съжалява за признанието. — Е, как си ти? Няма лоши последици от поредното накисване в потока, нали?

— Не, добре съм.

— Изпрах ти дрехите. Якето ти е още влажно, така че по-добре задръж това на Андрю, докато твоето изсъхне.

— Благодаря — отвърнах изненадан. — Нямаше нужда.

— Нямаше нужда и ти да тръгваш с Андрю, но го стори… — тя се усмихна за миг. — Сигурно ще се наложи да инвестираш в нов чифт ботуши. Почистих ги, доколкото ми е по силите, но не са в особено добро състояние.

Не беше изненадващо. Това им беше второто мокрене за два дни.

— А кучето на Фей добре ли е? — попитах, понеже изведнъж осъзнах, че не виждам малкото мелезче никъде.

— Кейси? Ще се оправи. Наложи се ветеринарят да й сложи упойка, така че задържаха и нея под наблюдение… — Рейчъл се отправи към големия плот в средата на кухнята. — О, и преди да забравя — колата ти е готова. Джейми смени свещите.

— Кога? — Изненадах се, че е намерил време предвид всичко случило се.

— Следобеда. Взех го от болницата, след като бях при ветеринарите. Честно казано, според мен се зарадва, че има с какво да се занимава.

Предположих, че новината е добра, но не изпитах и капка от облекчението, което бях очаквал. Сега можех да шофирам от Лондон до моргата всеки ден. Пътуването щеше да отнема повече време, но вече нямах причина да оставам в Бакуотърс.

— Какво ще искаш за пиене? Чай, кафе или нещо по-силно? — попита Рейчъл.

— Хм? О, само кафе, благодаря.

— Ял ли си? Мога да ти направя сандвич — предложи тя. Не бях хапвал нищо от сутринта и напомнянето за това пробуди празния ми стомах. Домакинята се усмихна на колебанието ми. — Ще го приема като съгласие.

Седнах на стола до плота. На отсрещната стена имаше снимка на Ема с Фей и Джейми. "Лондонското око" се въртеше на заден фон и двете деца изглеждаха по-малки. Смееха се, а Джейми гледаше към мащехата си, която се усмихваше срещу фотоапарата. Приличаше на естествена сцена, но от усмивката на Ема лъхаше същата заучена поза като тази на автопортрета в къщата за гости.

Рейчъл се захвана да пълни чайника и да вади храна от хладилника. Забелязах напрежението й, докато режеше хляба. Внезапно спря и остави ножа.

— Трябва да попитам. Андрю каза, че си му споменал за… мъжа, който сте намерили днес. Не е жена. Така ли е?

— Да, така е.

— Значи определено не е Ема?

— Не, не е.

Рейчъл издиша и видимо се отпусна.

— Добре. Съжалявам, нямах намерение да те разпитвам. Просто… Така де, вече намериха два трупа? Какво, по дяволите, става?

— Не знам — признах. Което също беше истина.

Рейчъл кимна, после се усмихна извинително.

— Майната му, ще си сипя чаша вино. Искаш ли? Грубо ще е да пия сама.

Сетих се за антибиотиците, но бързо изтиках тази мисъл от ума си.

— Е, не ми се иска да съм груб.

Тя се разсмя — сладък гърлен смях, който се отприщи като бент. Налях виното, докато тя мажеше хляба с масло. Чукнахме се, преди да отпием.

— Боже, колко е хубаво! — въздъхна Рейчъл. Остави чашата си на гранитния плот и продължи да се занимава със сандвичите.

— Значи сега се връщаш в Лондон?

— Така предполагам.

— Но ще продължиш да работиш с полицията? Местната, имам предвид?

— Вероятно по-скоро в Челмсфорд, но да.

Рейчъл пресилено се втренчи в сандвичите.

— Би могъл да продължиш престоя си в къщата за гости, ако желаеш.

Предложението беше толкова неочаквано, че не знаех как да реагирам.

— Ами… не…

— Не, разбира се — припряно ми взе репликата от устата тя, — сигурна съм, че искаш да се прибереш. Просто си помислих, че… така де, ще ти спести време. Струва ми се безсмислено да шофираш напред-назад.

Така беше. Премислих всички причини, поради които не бива да приемам, не на последно място сред тях бе какво ще кажат Кларк и Лънди. Но бяхме минали етапа, на който всъщност имаше някакво значение. И щеше да има повече смисъл за мен да остана някъде в района. Знаех, че търся доводи за решение, което вече бях взел, но всички аргументи против ми се струваха по-непривлекателни от изчервяването, което се плъзгаше по шията на Рейчъл пред очите ми.