Саймон Бекетт - Мъртви води

При все това имаше твърде много неизвестни, за да предложа нещо повече от приблизителна оценка.

— Започнал е да се разпада и е натрупал доста адипоцир. Той се образува бавно, така че — поне няколко месеца.

— Но говорим за месеци, не за години?

— Бих казал, че да… — Повече време и главата щеше да падне. Въпреки, че тялото е стояло потопено, водите на потока бяха относително топли и плитки, и постоянно се движеха от приливите и отливите. — Няма ли още някой местен в неизвестност?

— Само Ема Дерби, а нея можем да я изключим. Просто за да съм сигурен, ти смяташ, че трупът е прекарал във водата повече време от онзи от Бароус, нали?

Изражението на Лънди не издаваше нищо, но знаех какво мисли. Намирането на второ тяло толкова скоро след първото беше потенциално — и нежелано — усложнение, особено ако уликите доказваха, че жертвите са умрели горе-долу по едно и също време.

Можех да го успокоя поне за това.

— Много по-дълго, за да е в това състояние. Под водата би се разлагал доста по-бавно, отколкото на повърхността, но зависи от това колко дълго се е носил по течението, преди да се закачи тук.

— Ако изобщо се е носил.

Погледнах инспектора.

— Не мислиш, че е плавал?

Той поклати глава.

— Още не съм сигурен. Но ми се струва прекалено добре набучен.

Бях се съсредоточил върху трупа, а не върху телта, в която беше заплетен, тъй като предположих, че е донесен тук от приливите. Сега обърнах повече внимание на намотките. От тях като празнични флагчета висяха снопове треви и разкъсани найлони. Бодлите бяха забити дълбоко като рибарски куки и бяха уловили и дрехи, и плът. Възможно бе да се е случило по време на приливите и отливите, собствената тежест на тялото постепенно би могла да забива ръждивите върхове все по-дълбоко. Но дали бе възможно трупът да е набучен на толкова много места? Или да е чак толкова омотан? Имаше намотки дори на гърба, преметнати привидно случайно. Може и да бяха резултат от естественото движение на водата в потока, както и на приливите, отливите и бурите, които биха могли да разместват и трупа, и телта…

Но сега, след като Лънди бе посадил семето на съмнението, видях какво има предвид. Преди това бях ядосан на човека, така небрежно хвърлил бодлива тел в потока.

Но може би в постъпката не бе имало нищо небрежно.

Изваждането на тялото се оказа по-сложно, отколкото бяхме очаквали. Беше прекалено силно разложено, за да могат да се откачат шиповете, докато е все още във водата, така че се взе решение да останат забодени, а телта да се отреже със секачи. Лънди ми сподели плана, без да ме попита за съвет, но се съгласих, че това звучи като разумен подход. Едва тогава той се обърна към криминолозите и им даде разрешение да започнат.

Всеки път, когато разрежеха участък от телта, трупът провисваше и цялата маса намотки се огъваше, вибрираше като струни на китара. Отне над половин час, но в крайна сметка и последната намотка се отдели с иззвънтяване. Трупът, все още набучен с парчета отрязана тел като груби косми, беше положен на носилка и отнесен встрани. Отстъпих, когато положиха тялото на брега. Отблизо се долавяше познатата смрад на разложение. Няколко мухи се завъртяха наоколо, но гниенето бе твърде напреднало дори за техния непретенциозен вкус.

Това беше първата ми възможност да огледам находката както трябва и не открих нищо, което да противоречи на инстинктивното уверение, което дадох на Траск, че е мъж. Жертвата беше едър индивид, не гигант, но определено над метър и осемдесет. Якето се оказа байкърско, изработено от дебела тъмна кожа, с ръждив метален цип. Черна риза, вече мръсна и скъсана, висеше свободно над черни дънки. Десният крак бе изкривен под странен ъгъл и нещо стърчеше под денима в областта на коляното, което ме накара да мисля, че са счупени тибията и фибулата [10] Тибия — голям пищял, дълга тръбна кост на крака, която се движи успоредно с малкия пищял (фибула). — б. р. на глезена, както вероятно и левият лакът. Очаквах стъпалата да са паднали, също като китките, и ми беше хрумнало, че десният крак, който намерих в маратонката преди това, би могъл да идва от тези останки, а не от Лео Вилиърс. Лънди не беше споменал повече стъпалото, но идеята, че евтината маратонка принадлежи на богат провален политик продължаваше да ме смущава.

Но още щом трупът се показа от водата, бях видял, че все още носи чифт кожени ботуши до прасеца. Те защитаваха уязвимата глезенна става и бяха предпазили стъпалата от отпадане. Погледнах ги и после пак се обърнах към якето, на ръба да уловя полуоформена мисъл.