Саймон Бекетт - Мъртви води

— Не, не, не, не, аз…

— Шшшт, трябва да си храбра! Хайде, дръж се като голямо момиче!

Тя стисна здраво очи и извърна лице встрани, а баща й се захвана за работа. Наясно, че ще ни потрябва, аз си свалих якето и го окачих на сухия бряг, преди да се присъединя към тях. Да се мокря сега, едва възстановил се от болестта, не бе добра идея, но нямах избор. Траск бе стиснал здраво устни, докато, мрачен и съсредоточен, клечеше до гърдите във вода и опипваше за бодлите под повърхността. Тинята ме всмукваше, когато посегнах да взема вече освободената намотка и се постарах да я удържа неподвижна. Не беше лесно. Макар да бях издърпал ръкавите на ризата си, за да си пазя ръцете, и двамата с архитекта скоро кървяхме — острият метал разкъсваше кожата ни като хартия.

Дори при това условие знаех, че сме извадили късмет. Ако настъпваше прилив, историята щеше да се развие съвсем различно. Докато гледах Траск и дъщеря му, усетих облекчение и радост, но ме прободе и болката от собствената ми загуба. Сега обаче не можех да си позволя да се разсейвам. Изтласках мисълта надалеч и огледах по-внимателно бодливата тел. Потокът тук бе частично преграден от пясъчен нанос, който образуваше езеро, на вид достатъчно дълбоко да остане пълно дори при отлив. Над повърхността стърчаха само няколко намотки тел, размърдани от борбата на момичето. По принцип бодливият капан щеше да стои напълно потопен и се вбесявах от мисълта, че някой идиот е захвърлил толкова опасно нещо в потока.

Траск се мръщеше от усилие, докато посягаше под водата.

— Добро момиче. Само още една! — каза на дъщеря си. Погледна ме. — Приготви се да изтеглиш телта!

Напрегна рамене и момичето изпищя от болка. След това Траск вече вдигаше Фей и водата се стичаше и по двама им, когато се изправиха. Телта беше по-тежка, отколкото очаквах, и едва помръдваше, докато я издърпвах встрани, за да може Траск да изнесе дъщеря си по тинестия бряг. Фей хълцаше и се притискаше към баща си, който й шепнеше успокоително. Трепереше и кървеше, но раните й не изглеждаха сериозни. Слава богу, помислих си, и пуснах телта.

В този момент момичето погледна към мен и очите й се разшириха от ужас. Обърнах се и видях вълнение в средата на потока. Водата се завихри, все едно отдолу се върти голяма риба, която приближава повърхността.

Окачен на бодливата тел, трупът се показа бавно във въздуха с ръце и крака, увиснали като на счупена кукла. Фей се разпищя, а бледата глава обърна празно око към небето.

После, все едно се криеше от дневната светлина, трупът потъна отново и водата го погълна.

Черноглавата чайка беше намерила нещо. Застина с наклонена глава и обърнато към тинята око, после удари с човка. Последва кратка, неравна игра на дърпанка и птицата извади от потока малък кафяв рак. Крачетата му шаваха, сякаш е паднал по гръб, инстинктът да оцелява продължаваше да го движи и в последните мигове на живота му. След това жълтата човка се стовари отново, разкъса чувствителното коремче и ракът се превърна в поредната брънка от хранителната верига.

Отклоних поглед, а чайката се зае с обяда си. На брега до мен Лънди се взираше в мокрия труп, окачен на бодливата тел.

— Значи на това му викаш да се кротнеш, а?

Каза го без злоба. Но и двамата знаехме, че тази находка е по-различна от маратонката.

Тя променяше всичко.

Трупът беше окачен на бодливата тел като камара мръсно пране. Нивото на водата в потока не беше спаднало достатъчно, за да го разкрие целия, но от кръста нагоре той вече стърчеше в цялото си разложено великолепие. Полицаите и криминолозите стояха в гащеризони на брега и чакаха водата да се оттече докрай, за да започнат неизбежната задача по изваждането. Поне отливът подсказваше, че няма да има нужда от водолази — докато стигнат дотук, потокът щеше да е пресъхнал толкова, че да не са необходими.

Точно сега обаче чакането изглеждаше дълго.

Бях се върнал до Крийк Хаус заедно с Траск, след като освободихме дъщеря му от бодливата тел. Нямаше смисъл да стоя при потока, докато дойде полицията. Трупът беше потънал отново и нямаше къде да избяга. Освен това трябваше да си сваля мокрите дрехи. Тъкмо бях оздравял от една простуда след намокряне и не беше нужно да си насилвам късмета.

Управлявах лодката, докато Траск прегръщаше дъщеря си. Погледнах ги и се почувствах като натрапник. Усетих неприятно чувство, което болезнено напомняше на завист. Макар Фей да бе по-голяма от дъщеря ми, по времето когато загина, пак бе по-малка, отколкото Алис щеше да е днес. Мисълта тежко пулсираше в главата ми, докато лодката бучеше по потока. Казах си, че вероятно се поддавам на студа и изтощението и се опитах да се съсредоточа върху по-належащите проблеми. Не можехме да се погрижим за раните на Фей на открито, но макар че щяха да й трябват шевове, порязванията не изглеждаха достатъчно дълбоки, за да доведат до сериозна кръвозагуба.