Саймон Бекетт - Мъртви води

Проследих една чайка, която се спускаше и издигаше над нещо във водата, но се оказа само найлонова торба.

— Дъщеря ви има ли телефон?

— Не…

— Така си и мислех. Очаквах да се ограничи само с този отговор, тъй като упорито се взираше напред по течението на потока. Той обаче допълни: — Казах й, че е прекалено малка.

Нямаше смисъл да се опитвам да поддържам разговор. Единственото, което щеше да го накара да се почувства по-добре, беше да намерим дъщеря му. Можех да си представя мислите му в този момент, познавах ги с болезнена яснота.

— Има ли много места, където може да е отишла?

Андрю зави около ивица вълнички във водата, единственият знак, че точно под повърхността се крие пясъчна дюна.

— Няколко са, но пеша се стига трудно. С лодката можем да обиколим повече площ.

Солените тресавища отстъпиха пред високи редици тръстики. На места заради отлива се издигаха дори над главите ни и лодката сякаш се носеше в канал между тях. От време на време Траск викаше дъщеря си по име, докато бръмчахме напред. Получаваше шумен отговор от обезпокоените птици, но нищо повече. Подминавахме цепнатини в бреговете, които приличаха на вторични канали, разклоняващи се от основното течение, но когато ги приближавахме, виждах, че са задънени. Нищо чудно, че тук идваха твърде малко лодки — беше лесно да се изгубиш в лабиринта от тръстики и вода.

Отливът сериозно бе напреднал за краткото време от потеглянето ни — сега бреговете на потока се издигаха и от двете ни страни като тинести каньони. Макар да се придържахме в самия център на канала, беше очевидно, че няма да успеем да стигнем много по-далеч, преди да излезем на сухо. Когато стигнахме до място, където дълга наносна гърбица разделяше потока на две, Траск остави лодката да бръмчи на празен ход и задъвка напуканата си устна, докато изучаваше разделящите се канали.

— Какво има?

— Не знам кой път би хванала оттук, а отливът няма да позволи да претърсим и двата.

Той решително угаси двигателя. Лодката се разлюля, когато се изправи и изкрещя във внезапната тишина.

— Фей!

Не получи отговор. Водата се плискаше в корпуса, докато лодката полека дрейфуваше назад. С мрачно изражение Траск отново извика името на дъщеря си и после се пресегна да запали двигателя.

— Задръж! — обадих се аз.

Имах чувството, че съм чул нещо, точно когато той помръдна. Траск спря и се вслуша.

— Не мога да…

И тогава се повтори. Ужасеният глас на момиченце:

— Татко!

Този път и Траск го чу:

— Тук съм, Фей, идвам! — извика той и запали двигателя.

Кокалчетата му бяха побелели на кормилото, докато насочваше лодката в лявото разклонение. Изгнили дървени колци обграждаха бреговете, стърчаха от тинята като счупени зъби. Подминахме разпадащите се останки на стара, ръждива метална барака, после лодката взе поредния завой и видяхме дъщерята на Траск.

Лежеше наполовина потопена във водата, ридаеше и беше покрита с тиня. Навсякъде около нея от повърхността на потока стърчеше нещо, което помислих за оголена от отдръпващата се вода трева. След това се приближихме и осъзнах какво виждам.

Потокът бе задръстен от бодлива тел.

— Боли ме, тате! — изхълца Фей, когато скочихме от лодката и заджапахме през студената вода към нея.

— Знам, няма нищо, скъпа! Опитай се да не мърдаш!

Тя и бездруго не можеше да помръдне. Само едната й ръка беше свободна; другата бе оплетена от ръждивата тел. Бодлите се забиваха в кожата и дрехите й, а тинята, която я покриваше, беше смесена с кръв. Над водата се виждаше само торсът на Фей, но не се съмнявах, че и краката й под водата са омотани в телта.

Беше пребледняла, с лице цялото в сълзи.

— Кейси скочи във водата и започна да пищи. Опитах се да й помогна, но тя се освободи, а аз пропаднах и… и…

— Шшшт, спокойно. Кейси е добре, прибра се у дома.

Траск приклекна до дъщеря си и внимателно опипа телта.

Държеше се като съвсем различен човек от онзи, с когото пътувах досега — нежен и търпелив. Но в погледа му имаше страх, когато се обърна към мен.

— Ще трябва да държиш телта неподвижна — заяви с тих глас.

— Можем да извикаме спасителен отряд… — подех, но той поклати глава.

— Ще им отнеме прекалено много време да стигнат дотук. Няма да я оставя в това състояние.

Разбирах как се чувства — ако това беше моята дъщеря, и аз нямаше да чакам. Но не бях сигурен кой от двама ни може да я освободи, без да влоши нараняванията.

Виждах обаче, че Траск е взел решение. Фей се паникьоса, когато видя какво се кани да направи.