Саймон Бекетт - Мъртви води

И аз можеше да свърша като него…

Каквото и да беше станало с Едгар, щях да се чувствам по-добре, ако знаех, че социалните служби го държат под око.

Отбелязах си наум да се заема с въпроса, когато се прибера, вдигнах глава и видях табелата на бензиностанцията пред себе си. Но преди нея, откъм крайбрежната страна на пътя, имаше друга табела, голяма и изписана на ръка върху белеща се дъска: "Кокър. Морска морга и сервиз".

С по-малки букви отдолу беше написано: "Разглобяване, части втора употреба и ремонти". Явно не ги биваше чак толкова в ремонтите.

Табелата висеше пред едноетажна постройка тип бунгало, вдигната пред малък пристан. На набучената с куки стена на пристана бяха закотвени и строени лодки с различни размери и в разнообразна степен на разпадане, оголените им бордове — покрити с водорасли. Кален пикап беше паркиран пред бунгалото заедно с няколко други коли, които очевидно се нуждаеха от сериозен ремонт.

Спрях, когато се сетих кое е това място. Хрумна ми да вляза и да намеря онзи, с когото говорих — вероятно Кокър, — но нямаше смисъл да започвам в спор. Човекът очевидно беше във вражда с Траск, и то достатъчно сериозна, щом беше готов да откаже работа. Ако се съди по вида на сервиза, явно не процъфтяваше.

Но преди да успея да продължа, иззад една от лодките излезе мъж. Беше на средна възраст, с петносан с масло гащеризон, опънат до скъсване по едрото му тяло, и също толкова мръсна бейзболна шапка, килната на русолявата глава. Държеше някаква машинна част в ръце и я бършеше с мазен парцал. Зяпна ме с очи, хлътнали между натежалите вежди и позатлъстелите бузи, и подканящо вдигна брадичка:

— Мога ли да съм ви полезен?

Хрипливият глас беше същият, с който говорих по телефона.

— Не, благодаря.

— Тогава какво интересно има в двора ми? — майсторът се усмихваше, но в думите му нямаше нищо дружелюбно. — Просто се възхищавате на гледката, а?

— Нещо такова.

— Аха, хората все така правят. Как е колата? Още ли е прецакана? — усмивката му се разшири при изненаданата ми реакция.

Кривите резци му придаваха хищно излъчване.

— Много ме бива с акцентите. А и нямаме кой знае колко посетители.

— Чудя се защо ли.

Усмивката трепна, но остана като залепена.

— Синът на Траск я е подкарал, нали?

— Да, подкара я — чудех се дали просто да не се отдалеча. Но по някаква причина разговорът ни приличаше на сблъсък и бях достатъчно умен да не обръщам гръб на врага.

Мъжът кимна. Продължи да бърше частта в ръцете си и бавно да я върти в парцала.

— Така си и мислех. Значи при тях сте отседнали?

— Защо?

— Ами може да му предадете едно съобщение — той направи гримаса и изостави всякакви преструвки. — Кажи на онзи чекидж…

Преди да довърши, вратата на бунгалото се отвори и отвътре излезе момиче.

— Татко, не мога да намеря…

Беше същото девойче, което видях при Джейми преди два дни. Днес не беше облечено така дръзко, но червените джинси и тесният пуловер все така не изглеждаха на място насред автоморгата. Млъкна, когато ме видя, позна ме и това изтри усмивката му. Но бързо продължи:

— Ъъъ, не можах да намеря кутията с дребните. Знаеш ли къде е?

Беше добър опит, но не успя да измами баща си. Той присви очи и погледна първо нея, после пак мен.

— Познаваш ли го?

— Разбира се, че не! — отвърна момичето бързо.

— Тогава защо ми се струва, че се знаете?

Дъщерята на майстора примигна и отвори уста, сякаш се надяваше, че извинението само ще се измисли. Таткото се обърна към мен.

— Е?

Зад гърба му момичето ме гледаше притеснено, беше на ръба на паниката.

— Какво "е"? — попитах.

— Не ми хитрей. Откъде се познавате?

— Не се познаваме! — не го излъгах, може и да бях срещал вече дъщеря му, но не я познавах.

— Не съм шибан глупак, тя те е виждала някъде.

Едва тогава предположих какво става и преглътнах импулса да му кажа да пита дъщеря си. Момичето изглеждаше ужасено. Какъвто и проблем да имаше баща й с Траск, явно беше достатъчно сериозен, за да се плаши да не открие той, че е посещавала сина на врага му.

— Минах през града онзи ден — отвърнах. — Може тогава да ме е видяла.

— И какво си правил тук?

— Не е твоя работа — отвърнах спокойно.

Мой ред беше да го гледам изпитателно. Забелязах кипването на съмнението, докато майсторът се чудеше кой съм. Дъщеря му стоеше и притеснено човъркаше яркочервения си нокът. Моментът беше подходящ да си тръгна.

— Радвам се, че се запознахме — заявих, без да става ясно кого от двамата имам предвид.