Саймон Бекетт - Мъртви води

Слабият пешеходец си продължи напред, без да дава знак, че е чул призива й.

— Дявол да го вземе! — промърмори тя и спря колата. Излезе и след малко я последвах и аз. Мъжът не ми се струваше склонен към насилие, но колкото и слаб да беше, все пак спрямо него Рейчъл изглеждаше като джудже. Аз също, ако трябва да съм честен.

Тя закрачи редом с нещастника.

— Аз съм, Едгар. Рейчъл!

Едва сега той като че ли забеляза присъствието й. Заговори, без да я поглежда и да забавя ход.

— Бързам!

— Знам, но трябва да вървиш по банкета на пътя, не в средата. И преди съм ти казвала… — тя говореше твърдо, но дружелюбно. — Какво носиш?

— Ранен е.

Гласът му беше тих и приглушен, сякаш мислеше за друго. Но поне й отговаряше, което беше повече, отколкото постигнах аз при предишната ни среща. Вървях отзад, за да не го стресна, но бях достатъчно близо да видя вързопа бодли, притиснат към гърдите му. Таралеж, отпуснат и неподвижен. Спомних си чайката, която носеше предния път.

— Мъртъв е, Едгар — каза нежно Рейчъл. — Не можеш да му помогнеш.

— Ранен е — повтори той.

Тя ме погледна многозначително.

— Добре, Едгар. Но трябва да вървиш отстрани по пътя. Отстрани, разбра ли? Не в средата. Ще те блъснат, както почти е станало онзи ден. Помниш ли доктор Хънтър?

Пронизващият поглед на мъжа мина през мен.

— Здравей, Едгар — поздравих го аз.

Адамовата му ябълка прескочи, но това беше единственият знак, че е разбрал за присъствието ми. Рейчъл ми даде знак да изостана и понижи глас.

— Май ще е по-добре да останеш там. Той не обича нови неща.

Загледах се несигурно в подобния на плашило скитник.

– Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Не се притеснявай, той е безобиден!

Поизостанах, докато тя побърза да догони пешеходеца, но останах достатъчно близо, в случай че преценката й се окаже грешна. Не долавях нищо заплашително у Едгар, но страхът прави хората непредсказуеми. Колкото и кльощав да беше, ако нещо го провокира, би могъл да нарани някого и без да е преднамерено.

Но Рейчъл вече го насочваше към банкета, беше го подхванала под мръсния лакът. Говореше му успокоително и твърде тихо, за да чуя, но каквото и да му каза, явно свърши работа. Върна се при колата, без да откъсва поглед от мъжа, за да е сигурна, че продължава да върви отстрани.

— Добре, да тръгваме, преди да си е променил намеренията!

Качихме се. Рейчъл потегли и караше бавно, за да заобиколи отдалеч кльощавия Едгар.

— Ще се оправи ли? — попитах.

— Наоколо няма много коли. Пък и ако го заведем у тях, пак ще излезе.

— Имаш ли представа какво му е?

— От медицинска гледна точка? Нямам представа. Просто не изглежда наясно какво става около него. Чудила съм се дали не страда от аутизъм например, но явно никой не знае. Обаче има някаква слабост към ранени животни. Вечно спасява някое. Бог знае какво прави с тях!

Не бях експерт, но макар Едгар навярно да се класираше някъде в аутистичния спектър, от видяното съдех, че има и други проблеми.

— Къде живее?

— В една разпадаща се къща в Бакуотърс. Минавала съм няколко пъти оттам и е доста зловещо място. Ако мислиш, че ние сме изолирани, трябва да видиш неговия дом.

— Сам ли живее?

От това, което бях видял, Едгар не ми се струваше способен да се справя самостоятелно.

— Сега — да. Очевидно е бил някакъв учен или естествоизпитател. Бил е женен и е имал дъщеря, но после момиченцето изчезнало. Един ден излязло от къщи да си поиграе и повече не се върнало. Всички смятали, че се е удавило, но Едгар така и не го преодолял, и сега прекарва дните си в обиколки из Бакуотърс в търсене на дъщеря си. Поне ако се вярва на местните — допълни тя.

— Полицията не е успяла да я намери, така ли? — попитах, поразен от странно сходство със случая със сестрата на Рейчъл. Ако историята беше вярна, Ема Дерби не беше първата жертва на Бакуотърс.

— Не, но няма връзка с Ема, ако това се питаш — гласът на Рейчъл бе равен. — Случило се е преди повече от двайсет години и голяма част от историята е просто клюки. Някои хора твърдят, че Едгар е убил собствената си дъщеря, други — че спасява животни и птици, защото не е успял да спаси нея. Най-добре да не вярваш на всичко.

Вече бяхме близо до града. Рейчъл замълча, когато подминахме очукана табела, обявяваща "Добре дошли в Крукхейвън". Отдолу някой беше написал със спрей: "И чупката".

— Готин девиз — отбелязах, за да сменя темата.

— Почакай само да видиш града!

Подминахме няколко малки бунгала и стигнахме до главната улица и нейните тухлени покрити с мозаечна мазилка магазинчета. Рейчъл спря до бетонен вълнолом, целият осеян с метални куки за закотвяне, щръкнали от ръба като вкаменени дървесни пънове.