Саймон Бекетт - Мъртви води

— Ето какви точно свещи ти трябват според Джейми — Рейчъл ми подаде лист хартия с надраскани на ръка инструкции. — Бензиностанцията е малко по-нататък по улицата. Няма начин да я пропуснеш. Трябва да купя едно-друго, така че ще се чакаме там, да речем след половин час?

Казах добре, като се постарах да не показвам неочакваното си разочарование.

Какво очакваше? Тя да дойде с теб и да те държи за ръчичка?

— Докато съм тук, има ли нещо, което да си струва да се види? — попитах.

— Зависи от това дали харесваш затворени магазини и купища кал.

— Да приема отговора за "не", така ли? — отвърнах и погледнах през прозореца на колата към унилото крайбрежно градче.

— Боя се, че е "не". Каквото и интересно да се е случвало в Крукхейвън, обърнало е корема много преди да дойда насам. Има фургон с пържена риба и картофки, който вероятно е отворен, както и кафене до пристана, което се старае да поддържа ниво. Ако забележителностите ти омръзнат, там правят хубаво лате.

— Защо не се срещнем там?

Казах го, преди дори да го обмисля. Рейчъл ми се стори изненадана и се наругах, задето я поставям в това положение. Канех се да се опитам да се измъкна от неловката ситуация, когато тя ме изненада на свой ред.

— Предлагаш ли и торта към кафето?

Престорих се, че го обмислям.

— Възможно е.

Тя се ухили.

— Ще се видим там тогава!

Малко са по-тъжните гледки от тази на работническо градче, в което вече няма работа. Крукхейвън изглеждаше точно така. По празниците всеки нормален крайбрежен курорт щеше да гъмжи от народ. Тук главната улица беше на практика празна и половината магазинчета на малкото пристанищно площадче стояха затворени. Имаше стара барачка за сувенири с вид, все едно не е отваряла от години. Витрината й беше облепена с жълт целофан, за да защити изложените стоки от слънцето, но ръбчетатата се бяха отлепили и сега висяха нещастно. Мъртви мухи се търкаляха редом с огърлици от рачета, сувенири от мидички и избелели пощенски картички, сякаш един ден собственикът просто е заключил и не се е върнал повече.

Тук-там се виждаха хора, но не бяха много. Притеснени млади майки се озъртаха напрегнато, докато бутаха количките си, а банда тийнейджъри се мусеха от една улична пейка и оглеждаха минувачите като потенциална плячка. Не бях обърнал особено внимание на градчето, когато минах през него първия път — бях по-загрижен за акцията по прибирането на трупа. Сега видях колко унило и мизерно е всъщност.

Отидох до ръба на вълнолома и надзърнах през него. Там, на мястото на плискащите се вълни, се простираше само мазна тиня, въпреки че отливът беше още далеч. Заливчето беше почти погълнато от наноси — дотам, че в него като в блато бяха прорасли плевели и жилава трева. Несигурен на вид дървен кей се проточваше към няколко малки лодки, закотвени в плитката вода, но имаше вид на самоделна временна конструкция.

Загледах някаква черно-бяла птица, която кълвеше из тинята, пристъпвайки на тънки, подобни на кокили крака. Лънди ми беше казал, че естуарът от години се пълни с пясък, но проблемът очевидно се влошаваше с приближаването до брега.

След още няколко години заливчето щеше да е напълно погълнато и тогава Крукхейвън би изгубил и последните причини за съществуването си.

Нищо чудно, че плановете на сър Стивън Вилиърс да построи яхтено пристанище се радваха на подкрепата на местните. След като го срещнах, трудно можех да си представя, че ще допусне нещо да му се изпречи на пътя, особено притесненията на "зелените". За хората, опитващи се да си вадят хляба в региона, перспективата за нова работа и нов икономически растеж навярно приличаха на спасително въже. Но добре си спомнях колко небрежно сър Стивън огледа останките на сина си и се радвах, че не ми се налага да поверявам бъдещето си на студения му и безразличен ум. Всякакво споразумение с него щеше да е фаустовско.

Бях се мотал достатъчно дълго. Обърнах гръб на пристанището и закрачих по улицата в посоката, в която Рейчъл ми показа бензиностанцията. От тази страна заливчето не беше така задръстено с наноси и над тинята дори танцуваха малки вълнички. На брега подминах труп на чайка с изкълвани очи и неестествено изкривена глава. Гледката ми напомни за Едгар, забързан във вечното си търсене на ранени животни. Или на мъртви, допълних, като се сетих за таралежа, който носеше — очевидно не правеше разлика.

Надявах се, че историята, която Рейчъл ми разказа за изчезналата му дъщеря, е само местна легенда, но не мислех, че е пълна измислица. Може подробностите да бяха поразмити или преувеличени с годините, но изчезването на малко момиченце от градче като това не се забравяше лесно от хората, дори и след двайсет и няколко години. И вероятно в крайна сметка не беше чак толкова отдавнашна случка, щом баща й все още се опитваше да я намери. Признавам, че след смъртта на Кара и Алис самият аз вероятно не бях съвсем с ума си. Болката е съсипваща дори за онези със семейство и приятели, които ги подкрепят. И не е трудно да си представиш как се разпада здравият разум на човек, който живее сам на изолирано място като Бакуотърс.