Саймон Бекетт - Мъртви води

Оставих ги да ме зяпат, обърнах се и си тръгнах.

Бензиностанцията се намираше малко по-нататък по пътя. Беше съвсем малка, с две колонки гориво с марка, която не бях чувал дотогава. Но тъй като освен свещите, от които имах нужда, продаваха и скромен набор хранителни стоки, успях да напазарувам замяна на всичко, донесено от Рейчъл в къщата за гости.

На връщане минах покрай моргата и почти очаквах отново да ме приклещят, но не видях следи от обитателите й.

На площадчето намерих банкомат и изтеглих сума, която се надявах, че ще е достатъчна, за да платя на Джейми. Ако не стигаха, щеше да се наложи да пратя останалата част, след като се прибера в Лондон. Мисълта за връщането беше потискаща, избутах я и вместо това отидох да се срещна с Рейчъл.

Кафенето се казваше точно така, с главна буква, да не би случайно някой да не е разбрал. Приличаше повече на старомодна чайна, отколкото на кафене, стъклената витрина беше пълна с торти и сандвичи, наблъсканите нагъсто маси бяха застлани с червено-бели карирани покривки. Имаше дори звънче, което весело запя, когато влязох вътре.

Но нямаше и следа от Рейчъл. Или от други хора — аз бях единственият посетител. Зад щанда заварих видимо уморена жена с топла усмивка. Поръчах кафе и отидох на една от масите до прозореца. Въпреки че се чувствах много по-добре, възможността да поседна след разходката ме зарадва. Отвън заливът вече не изглеждаше така мрачен, понеже не виждах замърсеното дъно. Не беше трудно да си представя, че едно време Крукхейвън е бил приятно градче — преди естуарът да се задръсти и водата да избяга.

Опитах се да не си гледам часовника, докато чаках, но го направих веднага щом спрях да полагам съзнателно усилие. Рейчъл закъсняваше с десет минути. Не беше много, но се хванах, че се притеснявам да не би да си е променила намеренията или дори да е забравила за уговорката — и точно тогава вдигнах очи и я видях да бърза през площадчето.

Носеше торба с покупки и изглеждаше притеснена. Изражението й се проясни, когато погледна към витрината и ме забеляза. Звънчето над вратата се обади отново при влизането й.

— Съжалявам за закъснението — извини се задъхано. — Здравей, Деби, как си?

— О, оцелявам… — жената зад щанда изглеждаше доволна да я види. — Имаме прясно изпечени мъфини с портокал и канела. Или, ако предпочиташ, кейк с кафе и орехи, вчера съм го правила.

Рейчъл театрално изкриви лице в престорено болезнена гримаса.

— Лошо ми влияеш, нали знаеш? Ти какво ще хапнеш?

Гледаше ме очаквателно, докато сядаше, но аз не си падам много по сладкото.

— Ще си остана с кафето, благодаря.

— Той ще яде кейк — заяви Рейчъл на жената с усмивка. — На мен дай мъфин и лате, моля.

Вдигнах ръце примирено.

— Кейк с кафе да е.

— Не е редно да ме оставяш да ям сама — Рейчъл погледна към щанда, където жената се бе заела с латето и прикриваше разговора ни под съскането на гореща пара. — Старая се винаги да спирам тук, когато идвам в града. Деби изгуби съпруга си миналата година и има две деца, така че й е нужна цялата подкрепа, която може да получи. Освен това всичко е домашно и наистина я бива в сладкарството.

— Разбрано. Готов съм да се жертвам. Купи ли всичко, от което имаш нужда?

— Аха, бяха просто няколко дреболии, които ни свършват. Някой е изял всичките яйца и е изпил млякото.

— Значи добре, че и аз купих малко… — вдигнах торбата си.

Тя се засмя.

— Това да ми е за урок. Сериозно, не трябваше да го правиш. Търсех си извинение да се измъкна за час-два от къщата. Не вреди да оставяш другите на спокойствие от време на време…

Това беше първият й сериозен намек за напрежението, което смазваше семейството, но ми се стори, че просто й се изплъзна, не беше покана за разговор по темата. Припряно продължи нататък.

— Е, купи ли свещи?

— Да, купих. Освен това имах доста любопитна среща с онзи тип с морската морга. Кокър, нали така се казва?

Тя посърна.

— Какво стана?

Разказах й, че съм опитал да наема Кокър за ремонта на колата и колко неприятно се е държал.

— Май чувствата между него и зет ти не са особено нежни.

— Може и така да се каже — Рейчъл млъкна, понеже собственичката й донесе кафето и кейка. Усмихна й се. — Благодаря, Деби. Страхотно изглежда.

Вярно си беше. Взирах се в парчето в чинията си и се запитах дали ще успея да го изям. Щом Деби се върна зад щанда, усмивката на Рейчъл угасна.

— Съжалявам, нямах представа, че вече си се сблъсквал с Дарън Кокър, иначе щях да те предупредя да стоиш далеч от него. Той води някаква вендета срещу Андрю и Джейми. Всъщност май срещу всички ни. Дълга история, но не мислех, че и ти ще попаднеш в месомелачката.