Саймон Бекетт - Мъртви води

След като приключих с тази задача, ми остана само да чакам. Седнах пак до прозореца и се постарах да не си гледам часовника и да не си признавам колко нервен се чувствам. Тя ще те закара, за да купиш автомобилни части. Спри да се държиш като ученик!

Когато чух хрущене на гуми по сгурията отвън, скочих и на косъм се спасих от удар на пръстите в дръжката на капака, скрита под килима. Огледах студиото и ме обзе леко съжаление, че го виждам за последен път.

Взех си якето и чантата и побързах да изляза.

Рейчъл се беше навела през отворената задна врата на стария бял дифендър и разчистваше отзад. Видях хаос от спортно оборудване, имаше и нещо като водолазен костюм.

— Добро утро! — Тя избута настрани кутия, пълна с навито въже. — Кълна се, не знам откъде Джейми взема всички тези боклуци. Само да видиш в какво състояние е стаята му — веднъж погледнах и хлопнах вратата колкото се може по-бързо. Ето, искаш ли да си сложиш чантата? Вече има място.

Днес носеше бежово велурено яке и под него — черен пуловер над джинсите. Ако изобщо си беше сложила грим, не успях да различа твърде фино нанесения слой, но косата й изглеждаше по-старателно вързана от обикновено, изтеглена назад, за да разкрие още повече от гладкото чело и волевите черти. Хванах се, че се питам дали го е направила заради мен, преди да си кажа да не изглупявам.

Натиках чантата си на пода под седалката, след това се качих до Рейчъл.

— Заключих вратата — подадох й ключа. — По силата на навика. Току-що преживях провален опит за кражба в апартамента си, но предполагам, тук няма нужда да се притеснявате от подобни проблеми.

— Ще се изненадаш — отвърна тя и запали колата. — Имаше поредица кражби скоро след като дойдох. Нахлуха и в Крийк Хаус.

— Много ли неща взеха? — наистина бях изненадан, че крадците биха си дали труда да дойдат чак дотук.

— Нищо незаменимо, само компютри и такива работи. Но моментът не беше особено подходящ… — тя се намръщи на спомена, докато потегляхме. — Кара те да се замислиш за хората, нали?

Рейчъл изглеждаше дребна зад волана на голямата кола, но я управляваше добре. Беше опитен шофьор и очевидно добре познаваше капризите на нестабилния скоростен лост.

— Навремето карах такава кола — споделих, опитвайки се да разведря настроението. — Мислех моята за древна, но не беше толкова стара като тази.

— Да, Джейми казва, че това е един от първите модели. Намери я в една морга и я възстанови част по част… — Траск ми беше казал същото, но всъщност не оцених колко добре се е справил синът му. При все възрастта си, старият лендроувър беше прекрасно ремонтиран. Рейчъл със сила смени скоростта, щом приближихме поредния завой. — Как ти се струва?

— Харесва ми — признах.

Пътуването, в дифендъра ме връщаше към стари спомени и не всички бяха приятни. Но това не беше по вина на колата.

— Да, добри товарни коне са. Няма хидравличен волан, та малко прилича на каране на танк. По тези пътища обаче са много удобни.

— Предполагам, шнорхелът също е от полза.

Тя се усмихна лекичко:

— Особено когато някое гражданче се заклещи в прилива.

— Удар под пояса!

— Не се притеснявай. Не беше първият, съмнявам се, че ще си й последният… — усмивката на Рейчъл угасна, понеже видя какво става пред нас. — О, страхотно!

По средата на пътя покрай потока се влачеше дългурест мъж, запътил се в същата посока като нас. Дори по гърба познах онзи, когото за малко да прегазя на път към моргата. Стори ми се, че не забелязва приближаването на лендроувъра отзад.

— Хайде, Едгар, махни се от пътя! — въздъхна Рейчъл и забави почти до спиране.

— Познаваш ли го? — попитах.

— Всички наоколо го познават. Прави така през цялото време.

— Знам. За малко да го блъсна онзи ден… — свих рамене, когато тя ме погледна. — Той е причината да се опитам да мина през брода.

— Обзалагам се, че първоначално е изглеждало като добра идея! — тя свали прозореца и подаде глава. — Едгар? Едгар, махни се от шосето, ако обичаш!

Беше повторение на случилото се преди два дни. Мъжът си крачеше, без да бърза и без да се оглежда. Торбестото му палто пърхаше около коленете му, докато калните гумени ботуши пляскаха ритмично по асфалта.

— Какво носи? — попитах. Беше свил шепи и прегръщаше нещо, притиснато към гърдите му, но не можех да видя какво.

— Един бог знае. Винаги спасява разни създания, дори когато нямат нужда… — Рейчъл се наведе отново през прозореца. — Хайде де, Едгар! Едгар!