Саймон Бекетт - Мъртви води

— Докторе? — стресна ме Лънди. — Добре ли си?

Взех се в ръце. Не бях осъзнал, че съм се отнесъл — явно бях по-уморен, отколкото осъзнавах.

— Извинявай. Просто се замислих.

Той си допи чая и остави чашата.

— Е, аз най-добре да тръгвам. По план този следобед трябваше да съм на рождения ден на внучката си. Обеща да ми запази парче от тортата, макар че надали ще се сети…

— И на мен не ми се вярва — усмихнах се на горчиво-сладкия спомен за рождените дни на собствената ми дъщеря. — На колко е?

— На четири. Истинска млада мадама, такава си е Кели. Вече знае как да ме върти на малкото си пръстче.

— Имаш ли други внуци?

— Още не, но скоро ще имам. Дъщеря ми Лий, майката на Кели, очаква второ дете… — Той поклати глава. — А сякаш не са минали и две минути, откакто самата тя духаше свещичките. Ами ти? Имаш ли… ъъъ… някакви планове, като се прибереш?

Успя добре да се прикрие, но знаех какво се канеше да попита. Имаш ли деца? Беше се спрял навреме, значи или си беше написал домашното и ме беше проучил, или някой му беше разказал за миналото ми. Вече бях свикнал с въпроса и макар че винаги щеше да е болезнен, рядко ме хващаше неподготвен. Но Лънди видимо се притесни и вече и бездруго зачервеното му лице пламна в още по-тъмночервено.

— Не, нямам планове — отвърнах, за да му спестя неловкото положение.

— Добре. Ами, благодаря още веднъж! — той ми подаде месестата си длан. — Лек път, доктор Хънтър!

След като Лънди си тръгна, излях студения чай и си направих нов. Макар че още се чувствах смазан, не забелязвах тръпки или треска, които да подскажат, че инфекцията се усилва. Но посещението на инспектора ме остави потиснат. Не можех да виня Кларк, че не ме иска отново в разследването — дотук определено не се бях увенчал със слава, въпреки това се чувствах разочарован. Освен това, колкото и съмнителни да бяха обстоятелствата, до някаква степен си бях изкупил вината с намирането на стъпалото. Разходката в блатото може и да не бе добра идея, но поне щях да се върна в Лондон със съзнанието, че съм свършил нещо полезно.

А и си струваше да опозная Рейчъл. Изглежда, след като разчистихме недоразуменията, се разбирахме добре и независимо от причината да съм тук, ми беше приятно да прекарам известно време с нея. Останах с усещането, че и тя се чувства така. Да, понеже намирането на гниещи стъпала е идеалният начин да опознаеш някого…

Изпих чая, седнал в креслото под еркерния прозорец, и загледан в птиците, които плаваха в пълноводния поток отвън. Казах си, че трябва да позвъня и да проверя какво става с колата ми, но реших да изчакам още няколко минути. Траск беше споменал, че ще ме осведомят, щом е готова, и притискането нямаше да я поправи по-бързо.

Освен това не бързах чак толкова да се върна в Лондон. Перспективата да прекарам последния почивен ден сам-самичък в празния апартамент ми тежеше като воденичен камък на шията. Винаги можех да тръгна за Джейсън и Аня, но дотам имаше много път, а докато стигнех, надали щеше да си струва.

Наместих се по-удобно в креслото, изпънах крака и загледах как гаснат последните искрици от следобеда. Бях видял само малка част от Бакуотърс, но тук ми харесваше. Равните солени блата и високото небе притежаваха успокояващо, медитативно излъчване. Изглеждаше толкова далеч от шума и глъчката на Лондон, където единствените зелени пространства бяха парковете, обкръжени от натоварени булеварди. Не осъзнавах колко напрегнат съм бил, колко изнервен от шофирането и задръстванията. А къщата за гости беше чудесно място за почивка — простичко, но снабдено с всичко от първа необходимост. Със съжаление щях да загърбя покоя и тишината.

Само това ли ще съжаляваш, че си загърбил?

Не осъзнах, че съм задрямал, докато не ме събуди бръмченето на кола отвън. Седнах, разтрих очи и погледнах колко е часът — бях спал повече от час. Чувствах се по-добре, все още уморен, но с по-ясен ум. Помислих си, че Джейми може да ми е докарал колата, отидох до вратата и за малко да падна, понеже си ударих пръстите в нещо под килима. Изругах, изкуцуках и отворих вратата, точно когато на нея се почука.

Рейчъл стоеше на прага с вдигната ръка.

— Ох! — стресна се тя.

— Извинявай, помислих, че е Джейми! — измърморих, но се почувствах като идиот, понеже осъзнах, че думите ми нямат особен смисъл.

— Какво ти има на крака? — смени темата Рейчъл, като ме видя да го щадя.

Изправих се и се опитах да пренебрегна болката в натъртените пръсти.