Саймон Бекетт - Мъртви води

— Знам. И нямаше да намерим стъпалото, ако не беше ти, не те подценявам. Но шефката е решила и… — той разпери ръце. — Смея да кажа, че ще си промени мнението, когато се успокои. Ще има и други разследвания. Но най-доброто за теб в момента е да си кротуваш. Ако се кротнех още малко, направо щях да се мумифицирам.

Но Лънди беше прав и нямаше да е от полза да настройвам началничката му срещу себе си.

Инспекторът отпи от чая и приключи темата.

— Е, колко още планираш да останеш при нас? — попита и остави чашата си.

— Само докато ми оправят колата — вдигнах вежда срещу него. — Това намек ли беше?

Той се засмя.

— Не, просто се пробвам в любезните приказки. Честно казано, изненадан съм, че Траск изобщо те е оставил да отседнеш тук. Опита ли се да обсъжда случая?

Сега вече си бяхме дошли на думата.

— Не, дадох ясно да се разбере, че нямам намерение да говоря по темата.

— Разпитвал е значи?

— Ти нямаше ли да опиташ, ако беше, твоята жена? — Нямах намерение да съм толкова рязък. След намирането на стъпалото се чувствах не само уморен, но и ужасно раздразнен, но Лънди не ми се стори засегнат.

— Прав си, но не съм убеден, че това не е било част от причината за гостоприемството му. Знаеш ли, че хамбарът, който е превърнат в къща за гости, беше любимият проект на жена му? А и е накарал сина си да ти ремонтира колата. Струва ми се, че се е опитал да те подкупи с чар. Може би си мисли, че няма да е зле да има дружески настроен полицейски консултант на своя страна.

Не мислех, че "чар" е понятие, приложимо към поведението на Траск.

— Аз не останах с подобно впечатление. Най-малкото не изглеждаше особено доволен, че оставам, така че се съмнявам да съжалява, когато си тръгна.

— Смея да предположа, че нямаше да е толкова услужлив, ако не беше част от полицейското разследване.

— Не го знаеше, когато ме извлече от потока — отвърнах, но ясно си спомнях как помислих, че лендроувърът изобщо няма да спре, шофьорът, изглежда, дълго обмисляше дали да се върне. А предложението да ме извлече до Крийк Хаус дойде едва след като Траск разбра защо съм тук. И дори тогава, изглежда, се колебаеше. — Струва ми се, че не го харесваш особено.

— Не е въпрос дали го харесвам, или не. Вярно, че понякога се държи като надут гадняр, но вече имаш впечатление за него и семейството му. През последната година преживяха много. Достатъчно зле беше, че съпругата му изчезна, но и да се окаже, че е въртяла любов зад гърба му… — Лънди се намръщи над чашата с чай. — Семейството има ужасен късмет. Първата съпруга на Траск починала малко след раждането на дъщеричката му — някакви следродилни усложнения. Наложило се да отгледа самичък бебето и сина си, което надали е било лесно. След това срещнал тази чаровна млада дама, лондончанка, която също е самотна, оженил се за нея и я довел на гъза на географията, ще ме извиниш за приказката. Един Бог знае какво са си мислили и двамата, но е трудно да си представи човек как са очаквали да проработи бракът им…

— Той знаел ли е за аферата с Лео Вилиърс, преди жена му да изчезне?

Със закъснение осъзнах, че нямам никакво право да разпитвам, след като вече не съм част от разследването, но Лънди само вдигна рамене.

— Казва, че се е досетил, че се вижда с някого, но не и с кого точно. Това изникна впоследствие, след като поискахме разпечатката от телефона й. Имаше много скорошни обаждания на номера на Вилиърс, приключили няколко дни преди изчезването. След това всичко общо взето сочеше в една посока.

— Вчера каза, че сте подозирали и Траск?

Лънди се усмихна тъжно:

— Той е съпругът, разбира се, че го подозирахме. Но по време на случката е бил в Дания на архитектурна конференция. Неколцина свидетели са видели жена му и са говорили с нея след заминаването му, два дни по-късно тя изчезнала. Синът и дъщеря му също са отсъствали, момичето било на училищна екскурзия, момчето — на гости при приятел, така че тревогата се вдигна едва по-късно същата седмица.

Сетих се за хубавата и самоуверена жена в рамкираната снимка. След смъртта на Лео Вилиърс само случайна искрица късмет би помогнала да узнаем какво се е случило с нея. Смъртта е достатъчно страшна за семейството, но е в пъти по-ужасно, когато любим човек е в неизвестност. А ако убиецът й беше захвърлил трупа в Бакуотърс, както изглеждаше вероятно, досега нямаше да е останало нищо, по което да я разпознаят. Жизнеността, суетата, амбициите и всичко останало, което е представлявала Ема Дерби, щеше да е изчезнало отдавна. Макар да не я бях познавал, усетих познатата празнина. Бездната между живота и смъртта и днес продължаваше да е загадка — толкова непонятна, колкото и когато загубих собственото си семейство.