Саймон Бекетт - Мъртви води

— И какво точно да кажа? — попитах уморено. — Напълно възможно беше да се окаже просто стара маратонка. Отидох само, за да успокоя въпросите в главата си. А и бездруго нямаше време да организираме издирване преди следващия прилив.

Това ми спечели недоволно изсумтяване.

— Жалко, че не ти е хрумнало да я погледнеш, когато си я видял вчера.

На мен ли го казваш! Щом видях какво съдържа маратонката, се изправих пред тежък избор. Макар да не ми се искаше да се занимавам с нея сам — това беше работа на полицията — приливът пълнеше потока притеснително бързо. Ако не я бях преместил, водата скоро щеше да го направи, а не исках да рискувам отново да я загубя.

Така че, след като направих няколко снимки, използвах найлонов плик, за да взема маратонката, после обърнах плика, за да остане увита вътре. На това място нямаше мобилен сигнал, така че успях да се обадя на Лънди чак когато се върнахме в къщата за гости.

Инспекторът се изненада от обаждането ми, особено като споделих къде съм отседнал. Траск очевидно не го беше споменал при предишния им разговор, но Лънди не коментира, само въздъхна недоволно. Щял веднага да дойде, каза и добави да не мърдам никъде.

Не планирах да повтарям разходката. Преходът през блатото ме беше изцедил и когато с Рейчъл се върнахме в къщата за гости, вече се чувствах скапан. Докато тя направи чай, аз сложих в найлонов плик охлаждащите пакети, които бях замразил, и ги пъхнах в хладилната чанта при крака, преди с благодарност да се отпусна в креслото. Виждах, че Рейчъл припира да ме разпита, но се въздържа. И по-добре — и бездруго не можех да й кажа нищо.

Аз самият имах повече въпроси, отколкото отговори.

Лънди пристигна по-бързо от очакваното заедно с двама криминолози. Остана при мен, докато Рейчъл ги заведе на мястото, където намерихме маратонката. Не предложих да отида с тях, наясно бях, че вече съм се пресилил повече, отколкото е редно, а и приливът щеше да направи минаването през потока невъзможно. Рейчъл каза, че недалеч от мястото, където намерихме маратонката, имало малък мост, така че можело да оставят колата си и да продължат оттам. Тримата тръгнаха, като полицаите взеха със себе си и хладилната чанта със съдържанието й. Лънди едва дочака да затворят вратата, преди да се обърне към мен.

— Добре, доктор Хънтър — каза и скръсти масивните си ръце, — ще ми кажеш ли какво става? — изпусна тежка въздишка. — Няма нужда да ти обяснявам колко неловко е положението, нали? Семейството на Ема Дерби преживя достатъчно и без да бъде въвличано в това.

— Ако знаех, че името на съпруга й е било Траск, може би щях да се справя по-добре със ситуацията — отвърнах на удара. — Добре, наясно съм, че оплесках нещата, но какво друго можех да направя?

Лънди бутна очилата на челото си и притисна основата на носа си.

— Е, стореното — сторено. Поне разполагаме със стъпало. Казваш, че имаш снимки?

Не ми се бе отворила възможност да прехвърля снимките от потока на лаптопа, така че ги намерих на фотоапарата и му го подадох.

— Ще трябва да ми ги изпратиш — уточни Лънди, след като ги разгледа на малкото екранче. — Не изглежда като отсечен, нали?

— Не и от това, което видях.

Макар че бях наясно, че не бива да пипам самото стъпало, увеличението на снимките на малкото екранче на апарата стигаше да го проуча по-подробно. В мръсния ален чорап се виждаше извитият край на скочната кост — талуса. Риби, раци и морски птици бяха оглозгали голяма част от меките тъкани, но няколко наръфани сухожилия все още се показваха на оголената повърхност на глезена. Като изключим дребните белези, оставени от мършоядите, главата на самата кост изглеждаше гладка, без очевидни свидетелства за разрези или счупвания от натиск или режещи остриета. Дори от малкото видяно можех спокойно да заключа, че стъпалото се е отделило по естествен път, когато свързващите го тъкани са се разложили.

Горе-долу само за това можех да съм спокоен.

— Кракът ми изглежда прекалено голям за женски — отбеляза Лънди и прехвърли на следващата снимка. — Вероятно не си погледнал кой размер е?

— Не, предположих, че е най-добре да го опаковам и да го прибера в хладилната чанта. Стори ми се около четиридесет и четвърти, но това е само предположение.

Не пролича дали размерът му говореше нещо.

— А някакво предположение колко време е прекарало стъпалото във водата?

— Не, освен очевидното. Достатъчно дълго, че да се откачи от крака, така че по това време на годината бих казал — няколко седмици. Но като изключим това, не мога да кажа нищо, без да го огледам.