Саймон Бекетт - Мъртви води

Бях толкова погълнат от разговора с нея, че не обърнах внимание къде сме се озовали. Малко пред нас като гигантски гръден кош от потока стърчеше гниещият корпус на старата лодка. Зад него се виждаше възлестият ствол на върбата, чиито мъртви клони се бяха провесили нещастно във водата.

— Нали това място имаше предвид? — попита Рейчъл.

Кимнах.

— Благодаря за помощта. Оттук ще се оправя и сам.

Тя май не очакваше такова развитие:

— А как ще се върнеш обратно?

— Ще се справя.

Не би трябвало да е трудно да намеря пътя до къщата на Траск оттук и после просто щях да следвам шосето до къщата за гости. Или дори да взема колата си от Джейми, ако е свършил с ремонта. Отново започвах да усещам слабост, но въпреки това щеше да е по-добре да остана насаме за онова, което възнамерявах да направя. Ако успеех да намеря каквото търсех, не мисля, че Рейчъл щеше да иска да се навърта наоколо.

Но тя имаше други идеи.

— Нали знаеш, че само защото нещо е било тук вчера, не значи, че ще е тук и днес? Каквото и да търсиш, ако може да плава, вероятно досега е отнесено Бог знае къде!

Нямах нужда да ми го напомня.

— Знам.

Рейчъл ме погледна недоволно.

— Това е глупаво. Ако ми кажеш какво търсиш, може би ще успея да ти помогна. Не съм идиот, знам, ще се окаже нещо ужасно. Но съм виждала нападения на акули, така че няма нужда да се притесняваш, че ще повърна или ще припадна. И предполагам, че след като си тук самичък, вместо да доведеш полицията, все още не си сигурен дали е нещо важно, или не е…

— Да, но…

— Виж, последните няколко месеца бавно полудявам, понеже не мога да направя нищо. Вече ми каза, че целта на похода няма общо с Ема, значи вероятно касае Лео Вилиърс. Ако смяташ, че ще се разстроя, ако намеря някоя телесна част от копелето, наистина не ме познаваш.

На бузите на Рейчъл бяха пламнали ивици розовина, както когато беше ядосана вчера. Явно й оказвах подобен ефект.

— Става въпрос за маратонка — обявих.

Тя ме позяпа известно време.

— Е, това направо съсипа всички очаквания за грандиозно разкритие…

Надявах се да е точно така. Дори самата мисъл ме изнервяше заради собствената ми глупост. Вчера следобед бях стоял на брега точно до маратонката, гледах я да се полюшва наоколо сред останалия боклук, отклонен от потока във вирчето. По онова време бях прекалено зает да се притеснявам, че съм изпуснал аутопсията, за да осъзная какво най-вероятно ме зяпа в лицето.

Разбира се, напълно възможно беше да не е нищо по-зловещо от стара обувка. Но нямаше да узная, преди да я открия, а Рейчъл беше права. За разлика от нея не познавах Бакуотърс и, ако обувката бе отнесена нанякъде, щях да имам нужда от помощ, за да я открия.

— Е, какво й е толкова специалното? — попита спътничката ми, докато се насочвахме към участъка от брега, на който бях стоял вчера. — Или просто си обикаляш наоколо и събираш стари маратонки?

— Не ми е хоби. Но преди време в Британска Колумбия имаше такъв случай — отвърнах. — На определен участък от брега изплуваха обувки. Много бяха — поне дузина в рамките на около пет години. Имаше ботуши и други обувки, но основно маратонки. И във всички тях все още стояха стъпалата.

Рейчъл се намръщи, но не ми се стори шокирана.

— Готино. За какво става дума, сериен убиец?

— Това беше една от версиите на полицията, както и че може да са на жертви на азиатското цунами. Но се оказа, че повечето обувки са на хора, скочили или паднали от конкретен мост във Ванкувър. Телата им били отнесени в морето, а…

— А стъпалата са се отделили с времето — кимна Рейчъл. Като морски биолог несъмнено познаваше ефекта на водата по-добре от другите хора. — И как така не са потънали?

— Понеже имат пълни с въздух гумени подметки — поспрях да си избърша челото. Тялото ми даваше знак, че го пресилвам, но почти бяхме стигнали целта. — Подметките ги държат на повърхността, а обувките спират мършоядите да се доберат до съдържанието. Дрейфували са стотици мили, преди морските течения да ги изнесат на една и съща крайбрежна ивица.

— И сега смяташ, че в тази обувка може да е кракът на Лео Вилиърс?

Много внимавах да не спомена нито Вилиърс, нито сестра й, но Рейчъл не беше глупава.

— Не знам — признах. — Може и да си е просто стара изхвърлена от някого маратонка. Но изглеждаше мъжки размер.

По принцип не бих скачал на подобни заключения — женските стъпала могат да бъдат също толкова големи, колкото и мъжките. Но това се случваше рядко и, макар да не бях обърнал чак такова внимание предишния път, си спомнях добре, че обувката беше голям размер. Освен ако Ема Дерби не е имала ненормално големи крака, не беше нейна и исках да успокоя притесненията на Рейчъл, без да съм твърде очевиден.