Саймон Бекетт - Мъртви води

Ремонтът, превърнал горния етаж в апартамент, не бе стигнал до долу. Стоях на тясно мостче — твърде малко, за да бъде смятано за кей, — което минаваше по протежение на едната стена. При прилив би било напълно залято, но в момента под него се виждаше тинестото речно дъно. Дъските на мостчето бяха хлъзгави и прогнили и по тях бяха натрупани всякакви лодкарски боклуци. Кану със зейнала в дъното дупка бе килнато на една страна, покрито с коркови шамандури, разпадащи се спасителни жилетки и скъсани парчета от стари живарници.

Надявах се, че ще намеря кука за лодки или нещо подобно, но най-удобното, на което попаднах, беше късо гребло със счупена лопатка. Не беше идеално, но все пак щеше да свърши работа. Взех го, преметнах въжето на кукичката, за да държи люка затворен, после се качих отново по стълбите, където бях оставил хладилната чанта.

Дори и това малко упражнение стигаше да ме измори. Поспрях, докато си поема дъх и огледам потока, криволичещ през ширналите се наноси и солени блата. Чудех се дали ще ми стигнат силите. Преди по-малко от двайсет и четири часа се притеснявах да не се озова в болница — сега се канех да хукна на поход през приливно тресавище, най-вероятно за да гоня вятъра.

Но вината си беше моя. Болен или не, трябваше да позная онова, което се бе изпречило право пред очите ми предния ден. Вероятно вече бях пропуснал шанса си и, ако се помотаех още малко, със сигурност щеше да ми се изплъзне.

Взех хладилната чанта и поех по брега на потока. Следобедът беше по-светъл от вчерашния ден, но облаците все още застилаха небето с одеяло, което му придаваше цвят на развалено мляко. Поначало нямаше кой знае каква пътека — просто тясна ивичка кална пръст, където блатните треви и растения не бяха толкова гъсти. Не след дълго изчезна и тя. Постарах се да не отклонявам поглед от потока, докато крачех по брега, но не след дълго се наложи да обръщам повече внимание къде стъпвам.

Лека-полека ставаше все по-трудно да напредвам. Приливите бяха изрязали сложна мрежа от канали в меката песъчлива почва на тресавището. Потокът беше като гигантски корен, от който се разклоняваха по-малки вади и от тях — още по-мънички. Открих, че пътят ми е блокиран от кални езерца и частично залети оврази. Някои бяха достатъчно тесни, за да ги прекрача или прескоча, други не ми даваха шанс, освен да ги заобиколя, като се надявам, че в крайна сметка ще успея да се върна обратно. След като в продължение на цяла вечност следвах един канал, без да намеря как да го прекося, спрях да си почина и да се ориентирам. Равният пейзаж беше лишен от забележителности, като изключим пясъчните гърбици, увенчани с остра трева. Редиците на тръстиката замазваха границата между земята и водата и, като погледнех назад, едва успявах да видя къщата за гости.

Оставих хладилната чанта и обмислих как да постъпя. Бях се надявал, че, ако следвам потока навътре към сушата, в крайна сметка ще стигна до същия участък, който бях навестил предишния ден, когато вървях в посока, обратна на дома на Траск. Но нямах идея колко далеч е мястото и сега се бях отклонил толкова много от курса, че ми бе трудно да различа потока от многобройните канали и канавки, пръснати наоколо. Приливът вече се връщаше през солените блата и при тези условия или щях да се загубя, или да си счупя глезена.

Колебливо премислих дали да не се върна, но в този момент забелязах човек навътре в блатото. Беше твърде далеч, за да различа пола, но когато се приближи, видях, че е жена. Почувствах странно напрежение, когато осъзнах кой е.

Рейчъл Дерби вървеше към мен по другия бряг на наводнения канал, който се опитвах да пресека. Беше преметнала през рамо платнена чанта — по-скоро торба. Гъстата й тъмна коса беше прибрана на хлабава опашка и изглеждаше прекрасно дори в гумените си ботуши, стари джинси и червено водоустойчиво яке.

Спря срещу мен с развеселено изражение.

— Не очаквах да те засека навън.

— Ами… реших да се поразходя — вдигнах счупеното весло и се зачудих колко ли странно изглеждам. — Взех го назаем от къщата за гости.

— Ясно… — тя стрелна с поглед хладилната чанта. — На пикник ли отиваш?

— Ами не. Знам, че изглежда малко странно…

— Нищо подобно, сигурна съм, че счупеното весло ще ти е от голяма полза! — Рейчъл не се усмихна, от което се почувствах още по-глупаво. — Няма да те питам какво правиш. Не ми е работа и съм сигурна, че имаш добро оправдание да се озовеш тук. Но сигурен ли си, че ще успееш да се справиш? Когато те видях за последно, изглеждаше ужасно.