Саймон Бекетт - Мъртви води

Като го спомена, вече и аз усетих миризмата — наситена амонячна смрад, която лъхаше от кутията. Наведох се и отворих капака. Смрадта внезапно се усили. Траск отстъпи крачка назад.

— По план вчера бях тръгнал на гости у приятели — обясних и го оставих да види сиренето и виното. Ледът, в който ги бях опаковал, отдавна се беше стопил. Виното не беше пострадало, но липсата на охлаждане не беше подобрила вкусовите качества на узрелия камамбер.

Траск ги зяпна стреснато, после се разсмя.

— Исусе, помислих си… така де, сещаш се!

Сещах се. Предвид професията ми, беше приел, че в кутията има някаква зловеща улика. Гримасата му се уталожи в обичайните дълбоки бръчки, щом веселието му отшумя.

— Обади ми се инспектор Лънди — каза той, опитвайки се да звучи равнодушно. — Не беше официално, просто… от любезност. Каза ми, че намереният вчера труп почти със сигурност е на Лео Вилиърс.

Изненадах се, но само за миг. Лънди несъмнено познаваше семейството от изчезването на Ема Дерби. Успокояването на тревогите им може и да не влизаше в стандартните процедури, но беше извънредно хуманен жест. Заради него инспекторът се издигна в очите ми.

Въпреки това не беше редно да си позволявам коментар. Кимнах неопределено, а Траск намръщено се загледа в пода.

— Виж, вчера беше… е, малко дадохме на късо. Джейми се надява да оправи колата най-късно следобед, но няма как да е сигурен, преди да оцени размера на щетите… Но ако отнеме повече време… — Той сякаш се мъчеше да намери точните думи. — Казвам само, че така или иначе къщата се дава под наем, така че ако трябва, може да останеш още една нощ.

Не беше най-гостоприемното предложение, но разбирах защо се чувства раздвоен.

— Благодаря, но предпочитам да се прибера.

Домакинът кимна с рязък жест, сякаш се опита да прикрие облекчението си.

— Твоя работа. Предложението ще важи, ако си промениш мнението.

Когато Траск излезе, извадих съсипаното сирене от хладилната чанта и колебливо го подуших, преди да преценя, че вече се е развалило. Увих го в найлоновата торба, която намерих на кухненския плот. Хладилната кутия продължаваше да смърди, така че я измих, за да се отърва от миризмата. Дори това малко усилие ме разтрепери, затова си направих чаша чай и седнах пред прозореца. Мисълта за грешното предположение на Траск отново ме накара да се усмихна. Разбираемо беше. И не можех да го виня, че не желае парче от труп пред къщата си.

Знаех от опит какво е.

Неясна мисъл се опита да разбуди подсъзнанието ми, но ми се изплъзна почти веднага. Почувствах се по-добре след кратката почивка и след като си допих чая и измих чашата, отидох да огледам ботушите, които Траск ми беше върнал. Не бяха пригодени за накисване в морска вода, но като изключим лекото втвърдяване, все още бяха годни за носене. Канех се да ги оставя, когато неясното притеснение се върна. По-силно този път. Взирах се в ботушите и се опитвах да се сетя какво съм пропуснал. И изведнъж ме осени.

— О, идиот такъв! — изпъшках.

В потока имаше по-малко вода, отколкото когато обикалях брега предишния ден. Макар че нямаше как да проверя, ако се съди по вида му, до прилива имаше още час-два.

Надявах се времето да ми стигне.

Преди да напусна къщата за гости, се постарах да премисля какво точно ще ми е необходимо. Фотоапаратът ми беше в пътната чанта, така че за късмет беше с мен. Но дори ако откриех онова, което търсех, нямаше начин да разбера колко лесно ще стигна до него. Гуменият ми гащеризон остана в колата при Траск, а след вчерашния ден не възнамерявах да се мокря пак. В студиото нямаше нищо, което да ми помогне, но откъснах няколко найлонови торби от ролката под мивката и ги сложих в прясно почистената хладилна чанта. Прибрах охладителните пакети в малкия фризер на хладилника, за да се замразят, и излязох навън да видя какво ще мога да открия.

Няколко стъпала водеха към кея пред хангара за лодки. Маркировка на стената — горе-долу на средата на стълбището, показваше колко високо се вдига обикновено водата; камъните над нея бяха сухи и светли, а тези отдолу — тъмни и влажни. Нивото на водата беше по-ниско в момента, доста под горния ръб на кея. Входът към мокрия хангар се намираше отпред — голям квадратен отвор, който даваше достъп до потока. Беше преграден от подута от водата дъсчена порта, обезопасена с ръждив, но солиден на вид катинар. Оттам нямаше да мога да вляза, но по средата на стълбите имаше малка платформа, а в стената над нея се виждаше дървен люк. Грубата дъска, която го затваряше отвътре, се придържаше само от хлабаво въже, преметнато през ръждясал пирон, съмнявах се някой да има против да надзърна. Пантите шумно възразиха, когато го отворих. Посрещна ме застояла миризма на вода и мухлясали камъни. Отворът беше нисък и се наложи да се наведа, за да мина. За малко да падна от другата страна, където нивото на пода беше по-ниско. Вътре беше студено и тъмно и поспрях, докато очите ми привикнат. През портата на предната стена нахлуваха ивички светлина — достатъчно, за да виждам, след като заклиних и люка така, че да стои отворен.