Саймон Бекетт - Мъртви води

Именно така и бях свикнал.

Станах, когато съпругата на Траск се върна, но тя само махна с ръка на предложението ми да й помогна.

— Няма нужда! — Дори ми се усмихна. Вярно, насилено, но все пак топло. — Просто поседни, преди да паднеш.

Права беше. Не й отне много време да оправи леглото. След това спря и се огледа.

— Добре, мисля, че това е всичко. Оставих ти чай, кафе, малко супа и провизии, така че не би трябвало да умреш от глад. Да ти е нужно нещо друго?

— Не, благодаря — просто исках да си тръгне, за да мога да рухна в леглото.

— Ще взема ботушите ти. Имаме сушилня и ще ги сложа в нея. Все някой ще намине да ти ги остави утре… — тя ме погледна неуверено. — Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Ще се оправя.

— Ще ти напиша номера ми в случай на… Е, за всеки случай… — тя го надраска на тефтерче от едно от кухненските чекмеджета и ми го връчи. — Трябва ли да се обадя на някого, за да го уведомя къде си? Съпругата ти, някой друг?

— Не. Но все пак благодаря.

Рейчъл все още не ми изглеждаше доволна, когато се упъти към вратата. Посегна да я отвори, но се спря.

— Виж, съжалявам, че се държах лошо с теб отначало. Просто… денят беше странен. Твърде емоционален. За всички ни.

Ако не се чувствах толкова съсипан, щях да се почудя какво ли значи това.

— Не се притеснявай. Оценявам всичко, което със съпруга ви правите за мен.

— Съпругът ми ли? — стори ми се озадачена, после очевидно разбра какво имам предвид и изражението й се промени. — Андрю ли имаш предвид?

Осъзнах, че съм направил ужасна грешка.

— Съжалявам, помислих…

— Андрю не ми е съпруг. Той ми е зет.

Беше се изчервила. Стигна до вратата, докато се чудех какво да кажа.

— Обади се, ако ти потрябва нещо — заяви тя, без да ме поглежда, и излезе.

Вратата се затвори зад гърба й. Погледнах тефтерчето в ръката си. Вече знаех какво ще видя. Над телефонния номер с разкривени букви беше написала името си.

Рейчъл Дерби.

На следващата сутрин ме събудиха чайките. Шумните им крясъци ме измъкнаха от дълбокия сън, бяха толкова силни, сякаш се намираха в стаята заедно с мен. В клепачите ми напираше мека светлина, което беше странно, понеже спях на спуснати завеси. Опитах се да пренебрегна и двете — не ми се ставаше, но след това отворих очи. Втренчих се в непознат заострен покрив с боядисани в бяло греди, без ни най-малка представа къде съм. След това си спомних.

Значи все още бях жив.

Полежах известно време, уютно стоплен под завивката. Не изпитвах особено желание да помръдна, докато предпазливо проверявах как се чувствам. По-добре, реших. Много по-добре.

И гладен.

Това беше добър знак. Почти не бях ял снощи. След като Рейчъл Дерби си тръгна, за кратко поумувах върху идеята да взема душ, но не смятах, че ще ми стигнат силите. Взех два парацетамола да сваля температурата, отворих си кутия доматена супа и я сложих да се топли на електрическия котлон, докато си събуя все още мокрите панталони. Хапнах, колкото можах — треперех толкова силно, че лъжицата дрънчеше по паницата.

Но нямах апетит. Оставих повечето супа неизядена, изпълзях в леглото и дръпнах завивката над главата си. Всичко ме болеше и, докато поредното втрисане ме разтърсваше, пак се запитах дали в ден, пълен с лоши решения, идването тук вместо в болница не е било най-лошото от всички. Няколко часа се унасях и се будех трескаво, но в някакъв момент съм заспал както трябва.

Сега, като си погледнах часовника, видях, че минава десет. Взирах се в дървените греди над мен и се вслушвах в стърженето на птичи крачета по покрива. Нищо чудно, че звучаха все едно са вътре — практически така си и беше. Чуваше се и друг шум, идентифицирането на който ми отне повече време. Намирах се на горния етаж на стар хангар за лодки, с пристан отдолу. Явно приливът прииждаше и звукът, който ме учуди, беше нежното плискане на вода под дюшемето на пода.

Седнах внимателно и спуснах крака от леглото, като се позабавих, преди да се изправя. Все още се чувствах безсилен, но определено много по-добре от предния ден. Инфекцията в крайна сметка не се бе оказала предвестник на сепсис, а просто някакъв краткотраен вирус, който или антибиотиците, или собствената ми имунна система бяха прогонили. Ако не пресилвах нещата, след ден-два щях да съм съвсем добре.

В момента умирах от глад. Сбръчквайки нос, осъзнах, че имам и спешна нужда от душ. Колкото и да бях гладен, щеше да ми е по-вкусно, ако преди това съм се изкъпал. Банята беше компактна, но добре измислена — като всичко останало в студийния апартамент. Стоях дълго време под горещите камшици на водата, наслаждавах се на жиленето й. Чист и избръснат, сега вече се преоблякох в дрехите, които бях взел за престоя при Джейсън и Аня. След това отидох да се погрижа за закуската.