Саймон Бекетт - Мъртви води

Загледан в снимката, потърсих прилики между сестрите. Забелязвах ги в областта около очите, както и в разкошната тъмна коса, но ако не знаех за роднинската им връзка, не бих се досетил. Рейчъл Дерби не беше така очевидно привлекателна, но и не ми се струваше, че би разчитала толкова на грим и осветление.

И ето ти поредното рязко отсъждане. Записаният глас от високоговорителя на телефона продължаваше да ме моли да остана на линия, докато преглеждах останалите рамкирани снимки. Тъкмо ги бях върнал до стената, когато на вратата се почука.

Подскочих виновно, все едно ме бяха хванали да правя нещо нередно. Уверих се, че снимките няма да изпопадат и отидох да видя кой чука.

В първия момент се разочаровах, когато отворих и видях Траск. Носеше същото опърпано велурено яке като вчера, макар че днес суровото му лице бе гладко избръснато. Държеше ботушите ми в едната си ръка, а в другата — хладилна чанта, навярно тази от колата ми.

— Може ли да вляза?

Отдръпнах се, за да го пропусна вътре. Той огледа студиото, сякаш не го беше виждал преди.

— Да ти предложа кафе? — попитах.

— Не, няма да се бавя. Реших да видя как си.

— По-добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя. Ето, донесох ти ги… — той ми подаде ботушите, а хладилната чанта остави на пода. — Рейчъл ги изсуши нощес, но вероятно ще искаш да се почистят. Иначе солта ще ги разяде.

— Благодаря! — оценявах жеста, но мислех, че истинската причина за посещението му беше да се убеди, че наемателят им е преживял нощта. Не го винях. — Виж, искам да се извиня за снощи. Нямах представа кои сте. Нямаше да ви поставя в такова положение, ако знаех.

— Да, разбрах — той сви рамене. — Нямало е как да знаеш. И не биваше да приемам, че си наясно.

Погледна към хладилната чанта и бръчките по лицето му се вдълбаха. Или беше моята, или приличаше точно на нея и си помислих, че всеки момент ще ми обясни защо я е донесъл.

— Джейми сам предложи да поработи върху колата ти — смени темата Траск. — Солената вода щеше да съсипе двигателя, ако беше останала още дълго в това положение. По принцип първо бих се разбрал с теб, но предположих, че би искал да си тръгнеш, така че му казах да се захваща. Надявам се, нямаш нищо против.

Разбирах, че искат да ми видят гърба, но не бях съвсем сигурен доколко е добре синът на Траск да се заема с колата. Вчера не ми изглеждаше особено готов да помага. И макар да не исках да изглеждам неблагодарен, ако проблемът се окажеше толкова сложен, колкото Джейми бе предположил, изпитвах смесени чувства относно възможността да поверя возилото си в ръцете на тийнейджър.

Внимателно подбрах думите си.

— Мислех, че трябва да се закара в сервиз. Може ли да я оправи тук?

— Стига солта да не е разяла двигателя прекомерно, според него ще успее. Не се притеснявай, Джейми знае какво прави. Той сам стегна лендроувъра си, белия, от нулата. Спестяваше и си го купи, когато беше на петнайсет, като ремонтираше каквото може и купуваше резервни части от моргите и онлайн. Напълно способен е да свали и почисти двигател.

Прозвуча ми по-скоро като разяснение на факт, отколкото като хвалба. Искаше ми се, разбира се, предложението да е било направено вчера, но бяха имали достатъчно проблеми, без да се налага да спасяват и мен.

— Все още мога да повикам пътна помощ — казах. — Не очаквам сина ти да се откаже от почивните си дни.

— Той няма против, хоби му е. Ако останеш доволен от работата му, ще приеме заплащане. Догодина ще постъпи в университет, така че парите ще са му от полза… — Траск наклони глава към телефона, който в момента ми свиреше тихо музика. — Не ми изглежда майсторът да се е запътил насам.

Прав беше. Вероятно щях да си тръгна по-бързо, ако синът му успее да ремонтира колата, отколкото ако чаках пристигането на пътната помощ. Но ми хрумна и нещо друго. Погледнах ключовете за колата ми, оставени на кухненския плот.

— Как е отворил капака?

— По същия начин, по който отворихме и багажника. Оставил си колата отключена.

Явно съм бил по-зле, отколкото предполагах. Спомних си, че взех чантата си от багажника, докато Рейчъл товареше лендроувъра, но и животът ми да зависеше от това, не можех да се сетя дали след това съм заключил. Припряно се замислих какво държа отзад: кален гащеризон и ботуши плюс куфарчето, в което се намираха работните ми инструменти. Нищо поверително или притеснително, но обикновено бях по-внимателен.

— Ето затова я донесох — Траск се накани да побутне хладилната чанта с ботуш, но се спря, преди да я докосне. На лицето му се изписа отвращение. — Джейми забеляза миризмата. Не я отворихме, но наистина не искам това чудо пред къщата си!