Саймон Бекетт - Мъртви води

— Чувствам се много по-добре — уверих я.

Зелените й очи ме погледнаха скептично.

— Стига да знаеш какво правиш. Приливът ще настъпи след около час, така че не те съветвам да си навън по това време. Ако смяташ, че сега районът е неприятен, ще стане много по-зле, когато се наводни.

Погледнах към гумените ботуши и торбата на новата си позната, без да съм сигурен дали идеята, която ми е хрумнала, е добра или лоша.

— Колко добре се оправяш в района?

— Достатъчно, за да знам кои части да избягвам — тя се намръщи. — Защо?

— Опитвам се да стигна до онзи участък от потока, до който се разхождах вчера. Не беше далеч от къщата ви, та си мислех, че ако следвам потока, ще ме отведе дотам… — свих рамене. — Не се оказа толкова лесно.

— Добре дошъл в Бакуотърс — долових в отговора й намек за усмивка, но може и да си въобразявах. — Къде точно искаш да се озовеш?

— Не знам точно. Брегът се ронеше и имаше стара лодка, потънала в тинята…

— До една изсъхнала върба? Познавам мястото. Не е далеч, но ако не знаеш как да стигнеш там, лесно ще се загубиш, а това наистина не е хубаво, когато приливът се връща. Ако си го намерил от Крийк Хаус вчера, не можеше ли да почакаш и да тръгнеш оттам?

Ако бях изчакал, какъвто и шанс да имах да намеря онова, което търсех, щеше да е изгубен.

— Всъщност не. Може ли да ме упътиш?

— Оттук ли? — Тонът й ясно показваше какво мисли за идеята. — Това не е място, където би искал да се разхождаш. Мислех, че си си взел поука след вчера.

— Важно е.

Тя поклати глава — или примирена, или изумена от глупостта ми.

— Това има ли нещо общо със сестра ми?

Беше хубав въпрос, но ми трябваха няколко секунди, за да отговоря.

— Не, доколкото знам.

Поне толкова можех да й кажа. Цялото приключение би могло да се окаже просто загуба на време. Но трябваше да разбера по един или друг начин.

Рейчъл се загледа през соленото тресавище и отметна кичур коса, паднал пред лицето й.

— Добре — каза след малко. — Ще те заведа.

Вървяхме от двете страни на наводнения канал, докато не стигнахме до място, където се стесняваше. Все още беше прекалено широк за прескачане, но тук над него бяха прехвърлени дебели изтъркани дъски, които образуваха груб мост. Щом се озовах при нея от другата страна, Рейчъл уверено се насочи обратно към потока. Не забелязвах пътека, но тя явно нямаше проблем да намира пътя през гъстата растителност, която покриваше тази част от блатото като зелен килим.

Отначало вървяхме в мълчание. Не беше точно неловко, по-скоро резултат от търсенето на път към безопасна за разговор територия. Рейчъл първа наруши тишината.

— Е… как ти се стори къщата за гости?

— Става. Харесва ми, много е приятна.

— Благодаря. Не е съвсем завършена. Все още имам да спретна едно-друго, преди да я отдадем под наем за лятото.

— Цялата работа ли вършиш сама?

— Така си намирам занимание. Повечето беше свършено преди… преди да дойда тук… — Рейчъл прескочи неудобната тема. — Андрю е архитект, така че е направил плана и укрепването, а сестра ми отговаряше за вътрешния дизайн. Наеха строители да свършат основната работа, трябваше само да се дооправи. Няколко мазки боя тук-там, да се окачат снимките, такива неща…

Траск беше споменал, че е построил Крийк Хаус за жена си, но не бях осъзнал, че е архитект.

— Разгледах снимките на сестра ти. Надявам се, че нямаш против.

— Нали за това са там. Или ще бъдат, само да ги окача. С изключение на няколко от по-старите, като онзи мотоциклет и автопортрета, всички са направени в района. Идеята беше да ги продаваме на хората, които ще отсядат там, така че всички са за продан. Е, като изключим автопортрета. Все се канех да го прибера… — в гласа й се прокрадна горчива нотка. — Не че Ема щеше да е против…

Неодобрението й ми се стори несъзнателно. Но споменаването на сестра й ми даде възможност да подхвана темата, която исках.

— Виж, за вчера… Съжалявам, трябваше да се досетя.

— Не се притеснявай. И аз трябва да ти се извиня за лошото отношение. Почувствах се като истинска крава, когато открих, че не се… така де.

— Преструвам на болен?

Гримасата й беше само отчасти престорена.

— Да, нещо такова. Сериозно, наистина ли се чувстваш добре? Можем да спрем, ако имаш нужда от почивка.

— Не, добре съм.

Опитах се да го кажа убедително, макар да не се чувствах съвсем добре. Преходът през блатото вземаше своята дан. Мускулите на краката ме наболяваха и с удоволствие бих оставил хладилната чанта за няколко минути. Но не бих го признал, дори ако разполагахме с време. Бях направил достатъчно лошо впечатление предишния ден.