Саймон Бекетт - Мъртви води

Тя обаче прозря кодирания ми коментар.

— Не се притеснявай, малката ми сестричка не беше любителка на маратонки. Беше плувкиня, но ако бе започнала да се занимава с джогинг, сигурно и това щеше да прави на токчета.

Отново долових същата неодобрителна нотка в гласа й, но нямах време да умувам върху напрежението между нея и сестра й. Бяхме стигнали брега на потока. Водата беше по-ниско, отколкото при предишното ми идване, но песъчливият бряг, изяден от прилива във форма на полумесец, изглеждаше по същия начин. Във водата плаваха парчета дърво, пластмасови бутилки и други боклуци, видях и същата глава на кукла като предишния ден.

Но маратонката липсваше.

— Сигурен ли си, че е била тук? — попита със съмнение Рейчъл.

— Абсолютно.

Огледах надолу и нагоре калния бряг. Въпреки че знаех колко малка е вероятността да заваря обувката тук и че бързо настъпващият прилив вероятно я бе отнесъл веднага след като я видях, пак бях разочарован. Заля ме вълна от изтощение и ако Рейчъл не беше до мен, щях да седна на хладилната чанта да си почина.

— Приливът вероятно я е отнесъл към устието вместо навътре в сушата — заяви спътничката ми и смръщи вежди. — Малко по-надолу има друг участък, където брегът е поддал. Може да е заседнала там.

Не говорехме, докато вървяхме по брега на потока. Вече започвах да треперя. Най-разумно би било да приключа за днес, но нямах намерение да го правя. След около десет минути стигнахме до участък, където брегът се беше оронил и образуваше частично завиряване. Рейчъл забави ход.

— Това е — посочи тя. — Ако не е тук, може да е отишла къде ли не.

Оптимизмът ми гаснеше заедно с енергията. Вече бях спрял да се сърдя на себе си, задето съм пропуснал възможността да огледам обувката първия път, когато Рейчъл посочи:

— Какво е онова там?

При рухването на поредния участък от брега в потока беше паднала и малка туфа храсти. Гнездото от мъртви клонки беше оплетено с трева и плевели и сега видях, че там се е закачило и още нещо белезникаво.

Обърната на една страна там плаваше маратонка.

— Това ли е? — в гласа на Рейчъл се долавяше възбуда.

— Така мисля.

Освен ако маратонките не бяха две — възможно, но не особено вероятно. Когато се приближихме, вече се виждаше, че обувката е дясна. Беше само на няколко метра от нас, заседнала в оплетените клони, с обърната към нас подметка. Ако бях с гумените ботуши, лесно щях да я взема, но нямах намерение да джапам във водата с кожените. Оставих хладилната чанта и внимателно стъпих на ронещия се бряг. Подметките ми потънаха в песъчливата тиня, щом се опитах да докопам обувката с веслото. То цопна във водата, не му стигаха няколко сантиметра. Примъкнах се още малко напред.

— Дръж се за мен!

Рейчъл ми подаде ръка. Беше топла и суха, когато я хванах, и имаше силна хватка, когато се наклони назад, за да играе ролята на противотежест. Наведох се с веслото и пак пропуснах, но този път на косъм. Следващия път то се закачи за маратонката, събори я от клоните и я блъсна по-близо до нас.

Избутах я по-наблизо, после използвах веслото, за да я насоча през водата към мен. Рейчъл пусна ръката ми и се постарах да не забелязвам внезапното отсъствие на топлата й кожа.

— Съжалявам да ти разваля настроението, но това не прилича на нещо, в което Лео Вилиърс би допуснал да го видят, жив или мъртъв — отбеляза тя.

И аз си мислех същото. Под покривката от тиня маратонката ми се стори евтина и обемиста, създадена за улицата, а не спортен модел. Не прилягаше на представата ми за Вилиърс — човек, който си е шиел дори палтата по поръчка в Сейнт Джеймс и е притежавал ръчно изработена пушка, която струва цяло състояние.

— Това червен чорап ли е? — попита Рейчъл, като се наведе над рамото ми да погледне. — Определено не е на Лео Вилиърс.

Права беше. Макар да знаех през цялото време, че вероятно няма да намеря нищо, усетих прилив на разочарование, който отнесе и малкото останала ми енергия. Канех се да оставя обувката да отплава, когато осъзнах, че ако е празна, в нея не би могло да има чорап. И след това забелязах нещо друго.

Връзките бяха завързани.

— Май ще е най-добре да се отдръпнеш — предупредих. Но беше твърде късно. При побутването ми маратонката се превъртя във водата и ни показа отвора си.

В нея, почти скрити от изгнилия чорап, стърчаха бялата кост и хрущялът на нечий глезен.

— Трябваше да ми се обадиш.

Лънди ми прозвуча по-скоро укорително, отколкото раздразнено. Стояхме в кухненския бокс на къщата за гости с чаши недокоснат чай, изстиващи на плота. Той беше по-официално облечен от предишния път и се почудих дали обаждането ми не е прекъснало някакви планове за празника.