Саймон Бекетт - Мъртви води

Исусе!

— Просто спри, ще сляза тук!

И от двете страни на потока нямаше нищо друго, освен тресавища и ниви, но не ми пукаше. Жената се намръщи.

— Държиш се глупаво. Не мога да те оставя насред нищото.

— Тогава ме хвърли някъде, където мога да си хвана такси. В града, все едно, не ми пука.

Тя ме погледна изпод вежди. Мъчех се да спра да треперя, но не можех.

— Не ми изглеждаш добре — заключи.

— Добре съм — заявих, наясно, че инатът ми граничи с глупост.

Съпругата на Траск не реагира. Продължи да кара известно време, преди да заговори.

— Не си хванал просто простуда, нали?

Канех се да кажа, че няма значение. Но по-рационалната ми половина се досети, че в момента не мога да си позволя прояви на гордост.

— Имам проблем с имунната система — признах.

— Какъв?

— Не е заразно — уверих я, бях наясно какво си мисли. Не исках да й обяснявам, но не виждах начин и да го заобиколя. О, да му се не види. — Далакът ми е отстранен…

— По дяволите — Рейчъл ми се стори загрижена, а не само стресната. — Не трябва ли да те види лекар?

— Аз съм лекар. На антибиотици съм, просто имам нужда да полегна някъде.

Това ми спечели поредния поглед, този път скептичен.

— Не си ли казал на Андрю, че си съдебен специалист?

— Така е — искаше ми се изобщо да не бях започвал разговора. — Преди това бях общопрактикуващ лекар.

— Явно не си особено добър в професията. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш — да се разкарваш наоколо с мокри дрехи? Защо не каза нищо?

Като се замисля, това не беше от добрите ми идеи, но нямах енергия да споря.

— Ще се оправя — повторих вяло.

Съпругата на Траск ме погледна така, че стана ясно какво мисли по въпроса.

— Надявам се. Вече пристигнахме.

Тя вкара лендроувъра в покрит със сгурия паркинг и вдигна ръчната. Хангарът за лодки представляваше малка каменна постройка, щръкнала на брега на потока. Долната й половина бе нагазила във водата, а на стената беше драсната черта, за да личи докъде стига високият прилив. Горната половина представляваше етаж, вдигнат на едно ниво с брега на потока. Две малки прозорчета от двете страни на вратата й придаваха вид на детска рисунка.

Съпругата на Траск отиде до нея и подпря кашона на стената, докато прерови дрънчаща връзка ключове.

— Хайде де, къде си… — мърмореше си под нос. — Съжалявам за това!

Най-сетне намери правилния ключ и отвори врата с хълбок. Вътрешността на хангара ме изненада. Липсваха интериорни стени, помещението беше едно и голямо, обзаведено като студиен апартамент. Оказа се много по-светло, отколкото ми се струваше, гледано отвън.

Неизмазаните каменни стени бяха боядисани в бяло и светлината се лееше през голям еркерен прозорец, който гледаше към потока. Малкият кухненски бокс бе преграден от едната страна, от другата имаше камина на дърва и пред нея — диван и кресло. Мебелите бяха в скандинавски стил от шейсетте, с изчистени линии и пастелни цветове, а част от дървения под бе покрита с тъмночервен килим.

Всичко изглеждаше ново и неизползвано, във въздуха още се носеше слаб мирис на прясна боя. Колкото и малка да беше къщата, изглеждаше светла и просторна — от онези, които се срещат по страниците на лъскавите списания за пътуване. Траск беше казал, че жена му я е реновирала — беше свършила прекрасна работа.

Тя остави кашона на кухненската маса.

— Не очаквахме гости преди началото на сезона — обясни и бързо обиколи да включи уредите. От монтирания на стената отоплител лъхна горещ въздух. — Не е довършено още, но ще ти е достатъчно удобно. Камината също работи, ако ти потрябва. Няма интернет и телевизия, но като цяло би трябвало да хванеш мобилен сигнал. О, а банята е ето тук!

Тя ми посочи врата в малко помещение, скрито в ъгъла.

Кимнах, но бях забелязал, че нещо липсва.

— А леглото къде е?

Притесних се да не би малкият диван да се разтяга на легло, по жената на Траск се насочи към част от стената, покрита с необработени дъски. Хвана една кожена лента, дръпна и целият панел се завъртя, за да разкрие прибиращо се легло.

— Та-да! — обяви тя без ентусиазъм. — Донесох чаршафи и кърпи, в колата са. Спокойно си почини, докато подготвя къщата. Не спорих с нея. До еркерния прозорец имаше кресло. Сгуших се в него, виеше ми се свят и треперех при все топлия въздух от отоплението. Вече ме тресеше, цялото тяло ме болеше и губех сили. Видях, че нивото на водата отвън в потока изглежда много по-ниско. Докъдето ми стигаше погледът, съзирах само поля, дюни и вода. Зачудих се дали съм постъпил правилно с идването тук и дали не е трябвало просто да потърся болница. Ако състоянието ми се влошеше, не можех да очаквам помощта да пристигне бързо. Щях да завися само от себе си.